Джеймс Патерсън - Спасителят

Шейсет милиона? Ели се усмихна вътрешно. Може би най-много четиридесет. Хората винаги имаха доста раздута представа за онова, което притежават. Натюрмортът на Сезан бе нещо обикновено. Няколко пъти го бе виждала на търгове и никога не надвишаваше първоначално исканата сума. Картината на Пикасо бе от синия му период, когато е рисувал само за да свали някоя мацка. А Полок бе добър, трябваше да си го признае. Някой беше насочил крадците много точно.

— Онова, което е откраднато оттук, е незаменимо. — Стратън не сваляше поглед от Ели. — В това число и Гом. Ако на ФБР не му се занимава с това, ще наема мои хора. Мога да го направя, нали разбирате? Кажете това на вашите шефове. Тук трябва да дойдат най-добрите. Можете ли да направите това, агент Шъртлеф?

— Мисля, че вече разполагам с онова, което ми е нужно — каза Ели. Тя пъхна инвентарния списък сред бележките си и продължи: — Искам да ви попитам само едно. Кой включи алармената инсталация снощи, когато тръгнахте да излизате?

— Алармата ли? — Стратън сви рамене и погледна към жена си. — Нямам представа дали изобщо сме го направили. Лайла беше тук. Но тъй или иначе, вътрешната аларма е винаги включена. Картините бяха свързани директно с полицията.

Ели кимна и прибра бележките в куфарчето си.

— А кой друг е знаел паролата?

— Лиз. Аз. Мигел, нашият управител. Лайла. Дъщеря ни Рейчъл, която е в Принстън.

Ели впери настоятелен поглед в него:

— Искам да кажа, паролата за вътрешната инсталация.

Стратън хвърли книжата на масата и тя видя врязалата се изведнъж в челото му бръчка.

— Какво искате да кажете? Че някой е знаел паролата ли? Че именно по този начин са влезли тук?

Лицето му бавно започна да почервенява. Той се обърна към Лоусън:

— Какво става тук, Върн? Исках с кражбата да се занимае квалифициран персонал. Професионалисти, а не някакъв си начинаещ агент, тръгнал да обвинява наляво и надясно… Знам, че ръцете на полицията в Палм Бийч са им завряни отзад, но не можем ли да направим нещо по този въпрос?

— Господин Стратън — започна притеснено детективът, — снощи това не бе единственото произшествие тук. Пет души бяха убити.

— Само още един въпрос — каза Ели, насочила се към вратата. — Може ли да ми кажете каква бе вътрешната парола?

— Паролата ли? — повтори Стратън и стисна устни. Ели усещаше, че това му е крайно неприятно. Бе свикнал щракне ли с пръсти, хората около него да скачат. — Десет, нула две, осемдесет и пет.

— Рожденият ден на дъщеря ви ли? — опита се да налучка тя.

Денис Стратън поклати надменно глава.

— Не, датата на първото ми излизане на борсата.

Начинаещ агент , кипеше Ели, пристъпвайки по камъчетата на дългата входна алея. Управителят току-що бе затворил вратата след нея.

В такива приказно богати къщи бе влизала само по време на службата си. Проблемът се състоеше в това, че те бяха обикновено обитавани от отвратителни задници. Също като тоя богат клоун, който всъщност й припомни защо поначало се е махнала от „Съдъби“. Точно заради такива тъпанари като Денис Стратън.

Ели се вмъкна в служебната кола и се свърза с прекия си началник — шефа на отдел „Кражби и измами“, специален агент Морети. Нямаше го, затова остави съобщение, че отива да огледа местопрестъплението, където са били извършени убийствата. Както бе казал Лоусън, убити са били петима души, и по същото време са били откраднати картини за шейсет милиона долара. Или най-малко за четиридесет…

От дома на Стратън до „Бразилиън Корт“ бе съвсем близо с кола. Ели всъщност вече бе идвала тук още когато се премести. Беше довела осемдесетгодишната си леля Рути на обяд в кафе „Булу“.

В хотела тя показа картата си на полицията и се отправи към стая 121 на първия етаж. Така наречения апартамент „Богарт“. Това напомни на Ели, че Богарт, Кари Грант, Кларк Гейбъл и Гарбо са били гости на този хотел.

Пред вратата на апартамента бе застанал на пост местен полицай. Тя отвори картата си пред обичайния му подозрителен поглед. — Последва дълго взиране в снимката, а след това в нея, сякаш ченгето не можеше да повярва, че пред него се намира истински агент от ФБР.

— Не е фалшива. — Ели бавно го огледа от горе до долу, леко раздразнена. — Аз също.

Влезе вътре и се озова в просторен хол, изкусно украсен с индийски мотиви — мебели в колониален британски стил, графики на амарилии, палми. Оперативен работник пръскаше ниската масичка със спрей, опитвайки се да намери пръстови отпечатъци.