Джеймс Патерсън - Спасителят

— Вътре сме! — извикаха в един глас Боби, Барни и Дий.

Аз поех дълбоко дъх. Пет милиона. Знаех, че пресичам невидима граница, но исках да го направя. Както каза Тес, късметът ми май започваше да се променя. Бях започнал отново да мечтая, а с един милион долара можеха да се купят много мечти.

Сложих си ръката върху купчината длани на масата.

— Вътре съм.

В Палм Бийч не вали дъжд, а „Перие“ . Едно време някакъв задник ми бе казал това стихче, но в него имаше известна истина. Това определено бе мястото за големия шанс.

Час и половина след срещата в Лейк Уърт паркирах бонвила на една пресечка от внушителната постройка от стъкло и бетон, криеща се зад високия жив плет на Уелс Роуд. Бях с бейзболна шапка, дънки и черна тениска, за да се сливам с околния сумрак.

Райденауер , пишеше на пощенската кутия. Запитах се дали това не е същият Райденауер, за когото по новините казваха, че сравнил със земята местната здравна компания. Ако беше той, съвестта щеше да ме гризе по-малко.

На павираната дъга пред входа бе спрян джип мерцедес. Промъкнах се покрай къщата и повдигнах резето на желязната врата, която водеше към задния двор на къщата. Молех се вътре да няма никой и алармата да се задейства. В къщата бе тъмно, само дето някъде отвътре проникваше слаба светлина. От кухнята навярно. Семейство Райденауер трябваше да бъдат в „Брейкърс“. Всичко изглеждаше точно. С изключение може би на свития ми на топка стомах.

Иззад леко поклащащите се на слабия ветрец палми се виждаше страхотен басейн с плажна къщичка — умален модел на голямата сграда. Погледнах часовника — 7:40. Екипът заемаше позиция, а Дий преравяше полицейските честоти.

Поех си дълбоко дъх … Вече всичко бях поставил на карта — годините с чисто досие, запознанството с Тес. Казах си, че този път си струва, въпреки заплахата от затвор. И че не вършех нещо, което не съм вършил и преди.

Промъкнах се покрай басейна и се приближих към плъзгащата се задна врата. Обикновена ключалка. На стената вътре се виждаха няколко картини. Бях сигурен, че вратата е свързана с алармената инсталация.

Извадих голямата отвертка от задния си джоб и я пъхнах между двете засрещащи се крила. После натиснах. Усетих леко помръдване, но ключалката държеше. Това не ме изненада, затова напънах по-силно и долових отново помръдване. Хайде, Неди, давай .

Едното крило поддаде и изведнъж из цялата околност се разнесоха силни вибриращи звуци. Отвсякъде лумнаха прожектори и макар да го очаквах, сърцето ми подскочи. Огледах се, надзърнах и през стъклото, но не забелязах никого.

Работата, за която бях дошъл, бе свършена. Марш оттук веднага , заповядах си мислено и си плюх на петите.

Изтичах обратно по същия път, от който бях дошъл, привеждайки се зад живия плет. Накрая излязох на улицата и скочих в бонвила. Отново се огледах. По улицата не се виждаше жива душа, обаче бях сигурен, че полицията вече лети насам.

Усетих прилив на адреналин.

Едно на нула за мен.

Подкарах колата обратно към Каунти, повтаряйки си непрекъснато, че ченгетата не ме дебнат зад всеки ъгъл. Спокойно … Засега всичко вървеше по план.

Пристигнах до Коконът Роу, където завих надясно към езерото по обрамчената от жив плет улица „Сийбриз“. Този път моят обект беше в стил от трийсетте, който тук наричаха тип „плантация“. Спрях колата на половин пресечка от къщата и се опитах да се добера до нея по възможно най-незабележимия начин, макар че трябваше и да бързам, защото имах график.

На предната врата видях стикер от охранителна фирма. Това трябваше да охлади страстите на крадците . Спрях за малко в сянката на живия плет и се озърнах. Далеч в края на пресечката една жена разхождаше кучето си и аз я изчаках да се прибере. Точно в 7:58 на около беше чисто. Наведох се и напипах един камък. Сетне го запратих в стъклото на предния прозорец. Алармената инсталация веднага нададе пронизителен вой и автоматичните прожектори окъпаха алеята в ослепителна светлина. Наблизо залая куче.

Вече тичах обратно, приведен зад живия плет, а сърцето ми биеше бясно. Две на нула.

Последният ми обект бе от онези импозантни постройки, които можеха да се видят по „Ел Браво“ отвъд Саут Каунти, под Уърт Авеню. Беше 8:05. Бях в график.

Под огромна арка, засадена с храсти, имаше тежка желязна врата. Според мен вътре щъкаше цяла армия от прислуга. Спрях колата на една пресечка от къщата и се промъкнах към задния й двор. Прокраднах се внимателно покрай грижливо поддържаните храсти. Този дом бе строен за векове. Сигурно бе собственост на някой тип от старата аристокрация, а може би и на някой интернет милиардер. Вътрешните врати, гледащи към морето, бяха с двойно стъкло. Изобщо нямаше да успея да го счупя.