Джеймс Патерсън - Спасителят

Сетне се извърна, подхвърляйки ключа от апартамента в дланта си:

— Между другото, наистина трябва да заключваш тази врата. Не знаеш кой може да влезе и да те изчука набързо.

— Всичко свърши! — викна Тес, останала сама в стаята.

Разрита побесняла чаршафите. Потреперваше от срам, гняв и слабост. Това повече нямаше да се повтори.

Напипа нещо, изпаднало от джобовете му между чаршафите. Бяха дребни монети и малка тетка за голф. Тес ги събра с рязко движение и яростно ги запрати към стената.

Наметна си един пеньоар и отиде в банята да отмие усещането от ръцете му. Днес за последен път ги бе усетила върху тялото си. Това означаваше да се откаже от всичко това наоколо, но повече не можеше да го понася. Както каза Нед, ще отидат където си поискат. Той просто нямаше представа колко пророчески бяха думите му. Едно ново начало. Да, тя си го бе заслужила.

Тес се върна в спалнята и извади от гардероба дълга вечерна рокля „Долче & Габана“ без гръб. После се наведе и измъкна чифт обувки „Маноло Бланик“ с висок ток. Тази вечер щеше да изглежда приказно. Да му даде повод да съжалява за нея до края на живота си.

Върза косата си и се отпусна в огромната вана. Ароматът на лавандула я караше да се чувства пречистена. Изпъна се назад и облегна главата си на заобления ръб. Водата се затвори с тих плисък около раменете й. Притвори очи.

В съзнанието й веднага изплува лицето на Нед, жизнерадостният му смях. Въпреки изпитания срам не можа да изтрие чувството за един чудесно прекаран ден. Нед Кели, както се наричаше бандитът . Тя отново се усмихна, но блажено, като котенце. Отдавна мечтаеше да опита с някой, който се държи с нея добре… А Нед се държеше страхотно. Той просто я гледаше в очите.

Чу как вентилаторът на банята заработи, но продължи да лежи във ваната със затворени очи. После до ушите й долетя тихо тананикане.

Тес се ококори и дъхът и секна. Над нея бе застанал някакъв огромен мъж. Сърцето й заби лудо.

— Какво правиш тук?

Той я гледаше с мрачен и студен поглед. Тъмната му коса бе вързана отзад на опашка. Стори й се, че го е виждала някъде и преди.

— Срамота! — въздъхна престорено мъжът и присви рамене.

После изведнъж сграбчи Тес за гърлото с яката си ръка и я натисна под водата.

Тес задържа дъха си, колкото можа, но още щом отвори уста, водата изпълни дробовете й и тя се закашля, задави се. Заблъска с ръце и се замята във ваната, разплисквайки водата. Опита се да стане, но мъжът натискаше здраво и главата, и раменете й. Бе много силен, сигурно тежеше петдесетина килограма повече от нея.

Обхвана я паника, опита да си вземе дъх, но глътна още вода. Мъчеше се да достигне с нокти лицето на мъжа, да се улови за каквото и да е . През пяната виждаше яките му ръце, приковали я към дъното на ваната. След време почувства, че силите я напускат. Тя спря да рита и да се мята. Притихна. Това не може да бъде , рече си умаломощено Тес. Сетне в помътеното й съзнание проблесна отчайваща мисъл: Ето какво означава да умреш.

— Хей, Бандит! — възкликна Боби, когато влязох в кухнята на порутената, боядисана в жълто и потънала в плевели, къща до магистрала 95 в Лейк Уърт.

— Неди!

Дий стана, приближи се към мен и ме целуна по бузата. Беше като видение в дънки, с дълга, медноруса коса. Всеки път, когато тя ме прегръщаше, аз се сещах как страшно си падах по нея още когато бях на петнайсет години. Всъщност всички от квартала си бяха изгубили ума по нея. Обаче в девети клас тя си хареса Боби, който приличаше на Бон Джови.

— Къде беше? — вдигна поглед към мен братовчед ми Мики.

Носеше черна тениска, на която бе написано: „Щом не си от Броктън, значи си добро момче“.

— Къде мислиш, че е бил? — Барни се изви на стола си и се усмихна под онези очила с черни рамки, каквито носеше Елвис Костело. — Я му виж невръстното личице! Най-големият ден в живота му с дама.

— Стига де — обърна се към него Дий. После ме погледна въпросително: — Е?

— Ами… — огледах масата. — Тя дойде.

Около мен се надигна весела глъчка.

— Слава богу! — възкликна Боби. — Тъкмо се чудех как ще те извадим от това състояние на паника, дето те обхващаше всеки пет минути. На, заслужи си я — тикна ми той в ръцете кутия бира.

— Съдейки по часа и по тъпата ти щастлива усмивка, това е бил най-хубавият обед в живота ти — намеси се Мики, поглеждайки часовника си.

— Представа дори си нямате — поклатих глава аз.

— Хей, време имаме, колкото си искаме! — подхвърли Мики иронично. — Че какво друго щяхме да правим днес? А, да, оня дребен въпрос за някакви си пет милиона долара.