Джон Хокс - Странникът

Наближиха долината. Пътят тук беше павиран с червеникавокафяви тухли, малко по-тъмни от почвата. Минаха покрай три дълги оранжерии със стъклени прозорци, после Гейбриъл отби в двора на един сервиз. Четири прашни пикапа бяха паркирани в отвореното хале. Булдозер, два джипа и стар училищен автобус бяха спрени до някаква дървена барака. Тухлени стълби водеха към двор, пълен с бели пилета.

Мая зави пушката с одеялото, преметна калъфа с ножницата през рамо и слезе. Едно десетинагодишно момиченце седеше на близката тухлена ограда — азиатче с дълга черна коса, която стигаше до тесните му рамене. Също като останалите деца беше с джинси, фланелка и здрави работни обувки. От колана й висеше голям ловен нож с дръжка от рог. Оръжието и дългата коса я правеха да изглежда като оръженосец, готов да сграбчи конете на рицарите, щом пристигнат в замъка.

— Здравейте — каза момичето. — Вие ли сте хората от Испания?

— Не, ние сме от Лос Анжелис. — Гейбриъл се представи, представи и Мая. — А ти коя си?

— Алис Чен.

— Това място има ли си име?

— Нова хармония — отвърна Алис. — Избрахме го преди две години. Всички гласуваха. Дори децата.

Скочи от стената и се приближи да огледа прашния мотор на Гейбриъл.

— Чакаме двама кандидати от Испания. Кандидатите живеят тук три месеца и после ги приемаме с гласуване. — Извърна се от мотора и погледна Мая. — Щом не сте кандидати, какво правите тук?

— Търсим един човек, казва се Мартин — отвърна Мая. — Знаеш ли къде е?

— Мисля, че е по-добре да поговорите първо с мама.

— Не е необходимо…

— Елате. Тя е в комуналния център.

Поведе ги през друг мост. Потокът ромолеше над червени скали и се завихряше в малки вирчета. От двете страни на пътя имаше къщи с измазани с хоросан стени, малки прозорци и плоски покриви, на които можеше да се спи през горещите нощи. Повечето къщи бяха големи и Мая се зачуди как строителите са прекарали тонове тухли и бетон по тесния прашен път.

Алис Чен все поглеждаше през рамо, сякаш очакваше да тръгнат да бягат. Докато минаваха пред една боядисана в пастелнозелено къща, Гейбриъл тихо попита:

— Тези хора не ни ли очакват?

— Явно не.

— Кой е Мартин? Пътевиждащият ли?

— Не знам, Гейбриъл. След малко ще разберем.

Минаха през една борова горичка и стигнаха до четири бели сгради с двор по средата и каменен фонтан насред него.

— Това е комуналният център — уведоми ги Алис и дръпна една тежка дървена врата.

Последваха я по къс коридор до класна стая, пълна с играчки. Млада учителка седеше на рогозка заедно с пет деца и им четеше от книжка с картинки. Кимна на Алис и огледа Мая и Гейбриъл.

— Малките са на училище по цял ден — обясни Алис. — Аз свършвам в два следобед.

Излязоха от училището, минаха през двора и влязоха във втората сграда. В нея имаше три кабинета без прозорци, пълни с компютри и хора.

— Врътни мишката — тъкмо казваше някакъв младеж. — Не виждаш ли червената светлина? Това означава… — Спря за миг и изгледа Мая и Гейбриъл.

Влязоха в третата сграда, в която имаше още бюра и компютри. Една китайка с бяла престилка излезе да ги посрещне и Алис се затича към нея и й прошепна нещо.

— Добър ден — поздрави ги жената. — Аз съм доктор Джоун Чен, майката на Алис.

— Това е Мая, а това е Гейбриъл. Не са от Испания.

— Търсим…

— Да. Знам за какво сте дошли — отвърна Джоун. — Мартин спомена за вас на събранието на съвета. Но не стигнахме до споразумение. Не сме гласували по въпроса.

— Просто искаме да говорим с Мартин — каза Гейбриъл.

— Да, разбира се. — Джоун се обърна към дъщеря си. — Заведи ги на хълма да видят господин Гринуолд. Той помага за строежа на новата къща на семейство Уилкинс.

Излязоха от клиниката и Алис се затича пред тях.

— Не че съм очаквал тържествено посрещане — каза Гейбриъл, — но приятелите ти не изглеждат много дружелюбни.

— Арлекините нямат приятели — отвърна Мая. — Имаме задължения и съюзници. Не казвай нищо, преди да съм преценила ситуацията.

По пътя беше посипана слама. След стотина метра стигнаха до бали, наредени до оживена строителна площадка.

В бетонната основа на нова къща бяха забити метални пръти и работниците забучваха балите на тях като огромни жълти тухли. Бяха двайсетина души на различна възраст. Тийнейджъри с мокри от пот фланелки нагласяваха балите с чукове, а трима по-възрастни мъже опъваха галванизирана стоманена мрежа около външните стени. Двама дърводелци с колани с инструменти ковяха дървена рамка, която да държи подпорните греди на тавана. Мая си даде сметка, че всички сгради в долината са построени по същия прост начин. На комуната не й трябваха тухли и бетон, а само шперплат, греди, мазилка и бали слама.