Джон Хокс - Странникът

— И какво иска тази цивилизация в замяна? — попита Бун. — Никой не дава нищо даром.

— Искат да дойдат в света ни и да се срещнат с нас. Затова ни трябват странниците — да им покажем пътя. Квантовият компютър следи Майкъл Кориган, докато минава между различните светове. Разбирате ли, господин Бун? Стана ли ви ясно всичко?

За пръв път Бун изглеждаше впечатлен. Наш си позволи да се наслади на мига, докато пълнеше чашата си.

— Затова ви помолих да намерите Гейбриъл Кориган. И не съм доволен, че отказвате да изпълнявате заповеди.

— Изтеглих агентите поради една-единствена причина — отвърна Бун. — Мисля, че в организацията има предател.

Ръката на Наш леко потрепери и той остави чашата.

— Сигурен ли сте?

— Дъщерята на Тръна, Мая, е в Щатите. Но не успях да я заловя. Арлекинът предугажда всичките ни действия.

— И смятате, че някой от оперативните агенти ни е предал?

— Философията на Паноптикона е, че всеки трябва да бъде наблюдаван и оценяван — дори и тези, които ръководят системата.

— Да не искате да кажете, че аз имам нещо общо с това?

— В никакъв случай — отвърна Бун, но изгледа генерала втренчено, сякаш обмисляше вероятността. — В момента използвам един интернет екип, който следи всички, които имат връзка с проекта.

— А кой ще следи вашите действия?

— Никога не съм имал тайни от Братството.

Не го поглеждай, помисли си Наш. Не му позволявай да види очите ти. Погледна през прозореца към Майкъл.

Доктор Ричардсън крачеше нервно до безжизнения си пациент. Една бяла пеперуда, се беше промъкнала някак си в оборудваната с климатици Гробница. Докторът се сепна, когато тя се появи от сенките и запърха ту в светлото, ту в тъмното.

Мая и Гейбриъл минаха през град Сан Лукас към един на обяд и поеха на юг.

Мая се опитваше да не обръща внимание на напрежението, което се усилваше със смяната на всеки километър на километража. Съобщението на Липата в Лос Анжелис беше съвсем ясно: карай към Сан Лукас, Аризона. На юг по шосе 77. Търси зелена панделка. Име на контакта — Мартин. Като нищо бяха пропуснали панделката или пустинният вятър я беше отнесъл. Липата можеше да е изигран от интернет екип на Табулата и можеха да попаднат в засада.

Мая беше свикнала с неясни насоки, които водеха до безопасни домове или точки на достъп, но охраняването на вероятен странник като Гейбриъл променяше всичко. След боя в „Парадайз Динър“ той се бе дистанцирал от нея, казваше само по няколко думи, когато спираха на някоя бензиностанция, за да погледнат картата. Държеше се като човек, който се е съгласил да се покатери по опасен връх и е готов да се примири с препятствията.

Тя свали прозореца на вана и пустинният въздух веднага изсуши потта й. Синьо небе. Ястреб. Гейбриъл беше на километър и половина пред нея, но изведнъж обърна и се засили обратно. Посочи вляво: намерих я.

Дълга зелена панделка бе вързана около металната основа на един километричен знак. Прашен път — широк колкото да мине една кола, излизаше на магистралата на това място, но нямаше табела, която да показва къде ще ги отведе. Гейбриъл свали шлема си и го закачи на дръжката на мотора. Завиха по пътя.

Земята бе равна, безводна: с кактуси, туфи изсъхнала трева и храсталаци, които задираха вратите на вана. Имаше две отбивки, но още две зелени панделки ги поведоха на изток. Когато се изкачиха по-високо, започнаха да се появяват мескити и сив дъб, имаше и вечнозелени храсти с малки жълти цветчета, над които жужаха пчели.

Гейбриъл изкачи един нисък хълм и спря. Мая спря до него. Това, което им беше заприличало на планинска верига от магистралата, всъщност беше плато над закътана долина, в която имаше няколко къщи — отдалече приличаха на кутийки, скрити наполовина в боровете. Над тях, на ръба на платото, имаше три вятърни турбини.

Гейбриъл избърса прахта от лицето си с кърпа и подкара мотора. Караше бавно, оглеждаше се, сякаш очакваше някой да изскочи и да ги нападне.

Бойната пушка лежеше на пода на вана, покрита с одеяло. Мая я взе, зареди патрон в цевта и я сложи на седалката до себе си. Чудеше се дали тук наистина живее пътевиждащ, или всичко е клопка на Табулата.

Пътят към долината минаваше по каменен мост над тесен поток. От другата страна имаше хора и Мая намали.

Четири — не, пет — хлапета мъкнеха камъни към потока. Вероятно си правеха вир да се къпят. Спряха и загледаха мотора и вана. След двеста метра минаха покрай момче, което носеше пластмасова кофа. Махна им. Още не бяха видели нито един възрастен. За секунда Мая си представи царство от деца, които растат без несекващото влияние на Голямата машина.