Джон Хокс - Странникът

Изпитваше смътното усещане, че на пода има малък черен отвор, като канал на дъното на плувен басейн. Лекичко го дърпаше надолу. Не. Стой далече. Можеше да му устои и да се задържи отгоре, ако решеше. Но какво беше това? Беше ли част от това да станеш странник?

Времето минаваше. Можеше да са секунди или минути. Когато светещото му тяло се понесе надолу, силата — притегателната сила — набра мощ и той започна да се плаши. Пред него се появи лицето на Гейбриъл и го обзе силно желание да види отново брат си. Трябваше да се изправят срещу това заедно. Всичко е опасно, когато си сам.

Близо. Много близо, сега. Отказа се да се бори и почувства, че призрачното му тяло потъва в глобуса, точката, концентрираната субстанция, която го притегляше към черната дупка. Нямаше дробове. Нямаше уста. Нямаше глас. Изчезна.

Отвори очи и откри, че се носи насред тъмнозелен океан. Над него имаше три малки слънца. Горещи бели точки в сламеножълтото небе.

Опита се да запази спокойствие и да прецени положението. Водата беше топла и имаше някакъв едва доловим мирис. Никакъв вятър. Изтласка се с крака, изскочи на повърхността като коркова тапа и огледа света. Видя тъмна мъглива линия, която отбелязваше хоризонта — и нито следа от суша.

— Ей! — извика. И за миг звукът от гласа му го накара да се чувства силен и жив. Но викът изчезна в безбрежната морска шир. — Тук съм! — извика той. — Ето ме! — Но никой не му отговори.

Спомни си протоколите от разпитите на странници, които доктор Ричардсън беше оставил в стаята му. Имаше четири препятствия, които препречваха достъпа до останалите светове: вода, огън, земя, въздух. Нямаше определен ред и странниците се сблъскваха с тях по различен начин. Трябваше да намериш изход от всяко препятствие, но странниците използваха различни думи, за да опишат изпитанието. Винаги имаше врата. Коридор. Един руски странник го беше нарекъл: „цепка в дълго черно перде“.

Всички бяха единодушни, че може да се озовеш пред следващото препятствие или да се върнеш на мястото, откъдето си тръгнал в истинския свят. Но никой не беше оставил ръководство как да се справиш с илюзията. Намираш начин, обясняваше една жена. Или той те намира. Различните обяснения го нервираха. Не можеше ли просто да кажат: правиш осем крачки и завиваш надясно. Искаше пътна карта, а не философия.

Изруга високо и цапна с ръце само за да чуе някакъв звук. Водата заля лицето му и се стече по бузата към устата му. Очакваше неприятен солен вкус, но водата беше без вкус и мирис. Гребна с шепа и се вгледа отблизо. Имаше някакви малки частички. Можеше да е пясък или водорасли, или вълшебен прах, нямаше откъде да разбере.

Сън ли беше това? Можеше ли наистина да се удави? Погледна към небето и се опита да си спомни вестникарски истории за корабокрушенци, плували в океана, докато не ги спасили. Колко време бяха оцелели? Три-четири часа? Ден?

Потопи главата си под повърхността, показа се отново и изплю водата, която беше нагълтал. Защо имаше три слънца в небето? Друга вселена ли беше това, с други закони за живот и смърт? Въпреки че се мъчеше да обмисли тези идеи, положението, фактът, че беше сам, без признак за суша, се наложи в ума му. Без паника, помисли си. Можеш да изкараш дълго време.

Запя стари рокендрол парчета. Брои отзад напред и заповтаря детски стихчета — всичко, което му даваше усещането, че е жив. Вдишай. Издишай. Плесни. Обърни се. Плесни пак. Но всеки път, когато спреше, малките вълнички се стапяха в неподвижната вода наоколо. Мъртъв ли беше? Може би. Може би точно в този миг Ричардсън се мъчеше над безжизненото му тяло. Може би беше почти мъртъв и ако се оставеше да потъне, последните частички живот щяха да бъдат отмити от тялото му.

Уплаши се, избра си посока и заплува. Започна с кроул, после, когато ръцете му се умориха, се обърна по гръб. Не можеше да прецени колко време е минало. Пет минути. Пет часа. Но когато спря и се извърна назад, видя същата линия на хоризонта. Същите три слънца. Жълтото небе. Остави се да потъне, после бързо изскочи, изплю водата и изкрещя.

Легна по гръб, изпъна се и затвори очи. Еднаквостта на заобикалящата го среда, статичният й характер предполагаха, че е плод на ума. Но в сънищата си винаги виждаше Гейбриъл и хора, които познаваше. Абсолютната самота на това място беше някак си странна и объркваща. Ако това беше сън, трябваше да има поне пиратски кораб или луксозна яхта, пълна с жени.

Изведнъж усети как нещо хлъзгаво го докосва по крака. Започна бясно да плува. Ритай. Хвърли се напред. Сграбчи водата. Единствената му мисъл беше да се движи колкото се може по-бързо и да се махне от нещото, което го беше докоснало. Затвори очи и заразмахва отчаяно ръце. Спри. Чакай. Какво чуваше? Собственото си дишане. Страхът отново го заля и той заплува към безкрайно далечния хоризонт.