Джон Хокс - Странникът

— А, не — отвърна Майкъл. — Гейб би отишъл в друг свят само ако там може да се стигне с мотор. Може би арлекините ще проумеят това и ще го пуснат.

На сутринта след експеримента Майкъл се събуди рано и взе душ с плувна шапка, за да не се намокрят сребърните пластини на черепа му. Навлече фланелка, панталони с шнур на кръста и обу джапанки. Нямаше закуска — според доктор Ричардсън не беше добре да закусва. Седна на канапето и си пусна музика. Лорънс тихо почука и влезе.

— Изследователският екип е готов. Време е.

— Ами ако реша да не го правя?

Лорънс като че ли се стресна.

— Изборът си е твой, Майкъл. На Братството обаче няма да му хареса решението ти. Трябва да се обадя на генерал Наш и…

— Спокойно. Не съм променил решението си.

Сложи на бръснатата си глава плетено вълнено кепе и последва Лорънс в коридора. Двама мъже от охраната стояха отвън с обичайните черни вратовръзки и сини блейзъри. Оформиха нещо като почетен ескорт — един отпред, един отзад. Тръгнаха към двора.

Майкъл с изненада откри, че всички работещи по проект „Преминаване“ — секретарки, химици и компютърни програмисти — са излезли да видят как влиза в Гробницата. Въпреки че повечето не разбираха истинската същност на проекта, им беше казано, че с него ще защитят Америка от враговете й и че Майкъл е важна част от плана.

Той кимна като звезда, която приветства тълпата, и тръгна към Гробницата. Всички тези сгради бяха построени и всички тези хора бяха събрани именно заради този момент. На бас, че струва маса пари, помисли си. На бас, че са дали милиони. Винаги беше усещал, че е особен, предопределен за слава, и ето че сега към него се отнасяха като към филмова звезда във високобюджетен филм, в който има само една роля, едно-единствено лице на екрана. Ако наистина можеше да отиде в друг свят, щяха да го почитат като бог. Не беше късмет, че се озова тук. Беше негово право по рождение.

Минаха през метална врата и влязоха в просторно сумрачно помещение. На пет-шест метра над гладкия бетонен под по четирите стени се точеше покрита със стъкло галерия, озарена от светлини на контролни табла и монитори. Няколко техници гледаха надолу към него. Въздухът беше студен и сух, чуваше се бръмчене.

По средата на помещението имаше стоманена операционна маса с малка възглавница за главата му. До нея стоеше доктор Ричардсън. Сестрата и доктор Лау проверяваха оборудването. На една метална стойка имаше епруветки с разноцветни течности. До малката бяла възглавница лежаха осем проводника, свързани със сребристи електроди. Излизаха от дебел черен кабел, който се спускаше от масата и изчезваше в пода.

— Добре ли си? — попита Лорънс.

— Засега.

Лорънс леко го докосна по ръката и остана до вратата заедно с двамата мъже от охраната. Държаха се така, сякаш щеше да побегне от сградата, да прескочи оградата и да избяга в гората. Майкъл тръгна към центъра на Гробницата, свали плетената шапка и я подаде на сестрата. Легна по гръб на масата само по фланелка и долнище. Помещението беше студено, но той се чувстваше готов на всичко, като спортист пред важно състезание.

Ричардсън се наведе над него и залепи осемте проводника към осемте електродни пластини на черепа му. Сега мозъкът му беше директно свързан с квантовия компютър и техниците горе, в галерията, можеха да следят нервната му дейност. Ричардсън изглеждаше неспокоен и на Майкъл му се прищя лицето на доктора да беше покрито с хирургическа маска. Да върви по дяволите! Не неговият мозък беше прободен с медни проводници. „Това е моят живот, помисли Майкъл. Моят риск.“

— Успех! — пожела му Ричардсън.

— Майната му. Да почваме и да видим какво ще стане.

Ричардсън кимна и си сложи слушалки, така че да може да говори с техниците в галерията. Той носеше отговорността за мозъка на Майкъл, а доктор Лау и сестрата щяха да се грижат за останалите части от тялото. Залепиха сензори на гърдите и врата му, за да следят жизнените му показатели. Сестрата му би местна упойка и му вкара венозно игла. Иглата беше прикачена към система и във вените му почна да се влива физиологичен разтвор.

— Хващате ли обхвата на вълните? — прошепна доктор Ричардсън в микрофона. — Добре. Да. Това е добре. — Обърна се към Майкъл. — Трябва ни отправна точка, за да започнем. Затова ще създаваме на мозъка различни стимули. Няма нищо за мислене. Само ще реагираш.

Сестрата донесе няколко епруветки. Първите бяха различни на вкус: солено, кисело, горчиво, сладко. После различни миризми: роза, ванилия и нещо, което напомни на Майкъл за изгорена гума. Ричардсън продължаваше да мърмори в микрофона — взе фенерче и започна да святка в очите на Майкъл. Светлините бяха с различен цвят. Пускаха звуци с различна сила и докосваха лицето му с перо, дървено кубче и грапаво парче метал.