Джон Хокс - Странникът

Със стъкленицата в ръка Ричардсън се повлече към колата. Разговорът на Бун с доктор Лъндкуист явно не беше продължил дълго, защото той го догони само след секунди.

— Разбрахте ли се? — попита Ричардсън.

— Естествено — отвърна Бун. — Никакви проблеми. Понякога е най-добре да си ясен и директен. Без излишни приказки. И без фалшива дипломатичност. Поставих въпроса ребром и получих положителен отговор.

Бун отвори вратата на колата и направи лек подигравателен поклон.

— Сигурно сте уморен, доктор Ричардсън. Нямате нищо против да ви откарам в изследователския център, нали?

Холис мина с колата покрай жилищната сграда, където се намираше апартаментът на Майкъл, в девет сутринта, в два следобед и в седем вечерта. Оглеждаше се за наемници на Табулата, седнали в паркирани коли, на пейки в парка, за хора, които се правят на техници от електрическата компания или от пътното. След всяка обиколка паркираше пред един козметичен салон и си записваше всичко видяно. Възрастна дама бута количка за пазаруване. Брадат мъж слага в колата си детска седалка. Когато след пет часа се връщаше, сравняваше бележките си и не виждаше прилики. Това означаваше, че Табулата не чака пред сградата. Може би седяха в апартамента срещу този на Майкъл.

След края на вечерния урок по капоейра състави план. На следващия ден си облече син памучен гащеризон и взе парцала и кофата на колелца, с които миеше пода на школата. Жилищният комплекс на Майкъл заемаше цяла пресечка на Уилшир Булевард: три високи сгради, прилежащ четириетажен паркинг и огромен вътрешен двор с басейн и тенис кортове.

Бъди хитър, помисли Холис. Не искаш да се биеш с Табулата, само да ги изпързаляш. Паркира на две пресечки от входа, напълни кофата с колелцата със сапунена вода от две пластмасови шишета и я забута по тротоара. Когато приближи входа, се опита да мисли като чистач, да се вживее в ролята.

Две възрастни дами тъкмо излизаха от сградата и той каза:

— Обадиха се да почистя един коридор.

— Само цапат тия деца — каза едната жена. Другата задържа вратата, та Холис да може да вкара кофата във фоайето.

Холис кимна и се усмихна. Двете възрастни дами си тръгнаха по работата, а той изчака няколко секунди и се отправи към асансьорите. Качи се на осмия етаж. Апартаментът на Майкъл Кориган беше в дъното на коридора.

Ако хората на Табулата се криеха в отсрещния апартамент и го наблюдаваха през шпионката, трябваше да започне да лъже веднага. Господин Кориган ми плаща да чистя апартамента му. Да, господине. Веднъж седмично. Господин Кориган е заминал? Не знаех, че е заминал, господине. Не ми е платил за последния месец.

Отключи с ключа, който му беше дал Гейбриъл, и влезе. Беше нащрек, готов да се защити, ако го нападнат, но не се появи никой. Миришеше на спарено. На масичката за кафе имаше брой на „Уолстрийт Джърнъл“ отпреди две седмици. Холис остави кофата и парцала до вратата и бързо тръгна към спалнята. Вдигна телефона, извади малък касетофон и набра домашния телефон на Маги Резник. Нямаше я, но Холис и без това не искаше да говори с нея. Беше сигурен, че Табулата подслушва телефонните линии. Щом секретарят на Маги се включи, Холис натисна касетофона и го приближи до телефонната слушалка.

„Здрасти, Маги. Гейб е. Махам се от Лос Анжелис, ще се покрия някъде. Благодаря за всичко. Чао!“

Затвори, изключи касетофона и бързо излезе от апартамента и забута кофата по коридора. Асансьорът дойде и той се качи. Добре, помисли си. Беше лесно. Не забравяй обаче, че още си чистач.

На партера избута кофата и кимна на една млада двойка с кокер шпаньол. Входната врата се отвори и трима наемници на Табулата се втурнаха във фоайето. Приличаха на цивилни полицаи. Единият беше с дънково яке, другите двама бяха облечени като бояджии и носеха кърпи и парцали, които скриваха ръцете им.

Холис се направи, че не ги вижда. И тъкмо да излезе, един по-възрастен латиноамериканец отвори вратата, която водеше към басейна, и попита високо:

— Какво става?

— Някой счупил бутилка със сок от боровинки на петия етаж. Току-що го почистих.

— Не съм го видял в сутрешния доклад.

— Станало е преди малко. — Холис вече беше до вратата и посягаше към дръжката.

— Това не е ли работа на Фреди? Ти за кого работиш?

— Току-що започнах при…

И преди да довърши, в гърба му опря нещо твърдо. Дулото на пистолет.

— Работи за нас — каза нечий глас.

— Точно така — потвърди друг глас. — Току-що започна.