Джон Хокс - Странникът

— Тери, господата искат да разберат за 3В3.

Тери премигна и Ричардсън се зачуди дали изобщо ще каже нещо. А после Тери изведнъж зарита, претърколи се, седна и опря гръб на стената.

— Това не е наркотик, а откровение.

— Боцкаш се, шмъркаш, дишаш или го гълташ? — Гласът на Бун беше спокоен и умишлено безстрастен.

— Течен е, светлосин, като лятно небе. — Тери затвори очи за секунда, после ги отвори. — Глътнах го в клуба и се измъкнах от тялото си и полетях, минах през вода и огън и стигнах до една прекрасна гора. Но можах да остана само няколко секунди… — Изглеждаше разочарован. — Ягуарът беше със зелени очи.

Доктор Флорес погледна Ричардсън.

— Разказва тази история много пъти и винаги завършва с ягуара.

— Къде мога да открия 3В3? — попита Ричардсън.

Тери пак затвори очи и се усмихна смирено.

— Знаете ли колко струва една доза? Триста трийсет и три долара. Казва, че числото било магическо.

— Доста пари — каза Бун. — Та кой казвал, че числото било магическо, и ги прибира?

— Пиъс Ромеро. От „Чан Чан Рум“.

— Това е клуб в центъра — обясни доктор Флорес. — Имаме няколко пациенти със свръхдоза от там.

— Този свят е прекалено малък — прошепна Тери. — Осъзнавате ли го? Мраморно топче, хвърлено в локва.

Излязоха в коридора и Бун се отдалечи от двамата лекари, за да се обади на някого.

— Преглеждали ли сте и други пациенти, взимали същия наркотик? — попита Ричардсън.

— Това е четвъртият за последните два месеца. Предписваме им „Фонтекс“ и „Валдов“ комбинирано за няколко дни, докато излязат от кататоничното състояние. После намаляваме дозата и ги връщаме в реалността. Скоро ягуарът изчезва.

Върнаха се в джипа. На Бун му се обадиха още два пъти, той каза само „да“ и си изключи телефона.

— Какво ще правим? — попита Ричардсън.

— Следваща спирка — „Чан Чан Рум“.

Пред входа на клуба на Петдесет и трета бяха паркирани два реда лимузини. Зад кадифеното въже клиентите чакаха охранителите да ги претърсят с детектори за метал. Жените бяха с къси рокли или тесни поли с цепки отстрани.

Бун мина покрай тълпата и спря до една кола на следващата пресечка. Двама мъже слязоха от нея и се приближиха до джипа. Единият беше нисък афроамериканец със скъпо велурено палто. Партньорът му беше бял и огромен, с камуфлажно яке. Изглеждаше така, сякаш иска да сбара поне няколко пешеходци и да ги натръшка на улицата.

Чернилката се ухили.

— Здрасти, Бун! Бая време мина. — Кимна към доктор Ричардсън. — Кой е тоя приятел?

— Доктор Ричардсън. Докторе, това са детектив Мичъл и партньорът му детектив Краус.

— Получихме съобщението ти, дойдохме и поговорихме с охраната на клуба. — Гласът на Краус беше нисък и дрезгав. — Казаха, че Ромеро бил дошъл преди час.

— Чакайте ни пред аварийния изход — каза Мичъл. — Ще ви го доведем.

Бун вдигна прозореца и подкара по улицата. След две преки спря, бръкна под седалката и извади черна кожена ръкавица.

— Идвате с мен, докторе. Господин Ромеро може да има някаква информация.

Ричардсън последва Бун към задния вход на „Чан Чан Рум“. Зад металната врата гърмеше музика. След минута вратата се отвори с трясък и детектив Краус изхвърли на асфалта някакъв кльощав пуерториканец. Все така жизнерадостно усмихнат, детектив Мичъл излезе след Краус и изрита падналия в корема.

— Господа, представям ви Пиъс Ромеро. Седеше във VIP залата и пиеше нещо плодово с чадърче. Не е честно, нали? С Краус служим вярно на обществото, а никой не ни кани във VIP залата.

Пиъс Ромеро лежеше на асфалта и се мъчеше да си поеме дъх. Бун надяна черната кожена ръкавица и погледна Ромеро, сякаш беше празен кашон.

— Слушай ме внимателно, Пиъс. Не сме дошли да те арестуваме, дошли сме за информация. Ако ни излъжеш, ще боли, и то много. Разбираш ли ме? Кажи ми, че ме разбираш.

Пиъс седна и опипа ожуления си лакът.

— Не съм направил нищо.

— Кой ти доставя 3В3?

Младежът като че ли се стресна.

— Никога не съм го чувал това.

— Продал си на няколко души. На тебе кой ти го продаде?

Пиъс скочи и се опита да побегне, но Бун го хвана, блъсна го в стената и започна да го млати с дясната си ръка. Кожената ръкавица изплющяваше всеки път, когато го удареше по лицето. От устата и носа на Ромеро шурна кръв.

Доктор Ричардсън виждаше, че насилието е реално — съвсем реално, — но не се чувстваше свързан с това, което ставаше. Като че ли беше на крачка от действителността, като че ли гледаше филм по телевизията. Докато побоят продължаваше, той погледна двамата детективи. Мичъл се усмихваше, а Краус кимаше доволно.