Джон Хокс - Странникът

Нефритен меч. Златен меч. Вероятно имаше и други. Лорънс беше научил, че най-прочутият майстор на мечове в японската история е монахът Масамун. Ковал мечове през тринайсети век, когато монголите се опитали да завладеят Япония. Императорът наредил в будистките храмове да се извършат молитвени ритуали и много славни мечове били изковани като дар за боговете. Масамун изковал съвършен меч с диамант на дръжката, за да вдъхнови десетимата си ученици, школата джитецу. Когато се научили как да коват стоманата, всички изработили по едно специално оръжие за пред учителя си.

Компютърната програма на Лорънс беше открила уебсайта на будистки монах, който живееше в Киото. На сайта бяха качени имената на десетте джитецу и техните мечове.

Ковач — Меч

I. Хасабе Еинишиге — Сребърен

II. Канемицу — Златен

III. Го Йошихиро — Дървен

IV. Наоцуна — Перлен

V. Са — Костен

VI. Рай Коницугу — Слонова кост

VII. Кинджу — Нефритен

VIII. Шизу Канеюджи — Железен

IX. Чоги — Бронзов

X. Саеки Норишиге — Коралов

Нефритен. Златен. Останалите мечове от школата джитецу бяха изчезнали — вероятно изгубени в земетресения и войни, — но обреченият род на японските арлекини беше запазил две от свещените оръжия. Сега Гейбриъл Кориган носеше едно от тези съкровища, а с другото беше убит един якудза в обляна с кръв банкетна зала.

Търсачката мина през списък с полицейски доклади и преведе японските йероглифи на английски:

„Древен тачи (дълъг меч). Златна дръжка. Криминално разследване 15433. Доказателството липсва.“

Не липсва, помисли си той. Откраднат е. Братството сигурно беше взело златния меч от участъка в Осака. Беше или в Япония, или в Америка. Може да беше в изследователския център, само на метри от бюрото му.

Лорънс Такава беше готов да скочи и да се върне в центъра. Сдържа емоциите си и изключи компютъра. Когато Кенард Наш му каза за виртуалния паноптикон за пръв път, всичко беше просто философска теория, но сега той наистина живееше в невидим затвор. След едно-две поколения всеки гражданин в индустриалния свят щеше да стигне до същото заключение: че е следен и наблюдаван от Голямата машина.

Сам съм, помисли Лорънс. Да. Съвсем сам.

И си надяна маската, която го правеше да изглежда бдителен, трудолюбив и готов да се подчини.

Понякога доктор Ричардсън се чувстваше така, сякаш предишният му живот е напълно изчезнал. Мечтаеше за завръщането си в Ню Хейвън като призрака от „Коледна песен“ на Дикенс — стоиш на улицата в мразовитата вечер, докато някогашните ти колеги и приятели се веселят и пият вино в собствената ти къща.

Повече от ясно беше, че изобщо не биваше да се съгласява да живее в изследователския център в Уестчестър Каунти. Мислеше, че ще минат седмици, докато се уреди отпуската му в Йейл, но фондация „Евъргрийн“ явно разполагаше с невероятна власт. Деканът на медицинския факултет веднага се беше съгласил да му даде цяла година творчески отпуск с пълна заплата и беше попитал дали фондацията няма да иска да субсидира новата изследователска лаборатория по генетика. Лорънс Такава нае един невролог от Колумбийския университет да поеме часовете му. Пет дни след разговора му с генерал Наш двама мъже се появиха в къщата му, помогнаха му да си събере багажа и го откараха в центъра.

Новият му свят беше удобен, но много ограничен. Лорънс Такава му беше дал пропуск със защитен чип, който определяше достъпа му до различните части на сградата. Ричардсън можеше да влезе в библиотеката и в административния център, но нямаше достъп до компютрите, изследователския център по генетика и сградата без прозорци с прозвището Гробницата.

През първата седмица в центъра усъвършенстваше хирургическите си умения, като се упражняваше върху мозъци на кучета и шимпанзета, както и върху един дебел труп с бяла брада — персоналът го наричаше Крис Крингъл. Сега, когато покритите с тефлон проводници успешно бяха поставени в мозъка на Майкъл Кориган, Ричардсън прекарваше по-голяма част от времето си в малкия си апартамент в административния център или в библиотеката.

Зелената книга обобщаваше продължителните неврологични изследвания, извършвани върху странници. Нито един от докладите не беше публикуван и дебели черни линии скриваха имената на различните изследователски екипи. Китайските учени явно бяха подлагали тибетските странници на изтезания, в бележките под линия беше описано прилагането на химически препарати и електрошокове. Ако някой странник бе умрял по време на изтезанието, до номера на изследванията бе добавено дискретно кръстче.