Джон Хокс - Странникът

Жицата беше свързана с кабел, който подаваше данни на квантовия компютър. Лорънс — имаше радиопредавател с директна връзка с компютърния център — нареди на техниците:

— Започнете теста. Първият сензор е в мозъка.

Минаха пет секунди. Двайсет секунди. Техниците потвърдиха, че получават сигнали за нервна активност.

— Първият сензор работи — каза Лорънс. — Продължавайте.

Доктор Ричардсън плъзна малка електродна пластина по жицата, залепи я за кожата и отряза стърчащата жица.

След час и половина всички сензори бяха поставени в мозъка на Майкъл и захванати за пластини. Изглеждаше така, сякаш на черепа му са залепени осем сребърни монети.

Сестрата остана до Майкъл, а Лорънс и двамата лекари отидоха в съседното помещение.

— Кога ще се събуди? — попита Лорънс.

— След час.

— Ще го боли ли?

— Малко.

— Идеално. Ще попитам компютърния център кога можем да започнем експеримента.

Доктор Ричардсън изглеждаше малко нервен.

— Може би трябва да поговорим.

Излязоха и тръгнаха към административния център. Беше валяло и небето беше сиво. Розите бяха изрязани, от ирисите стърчаха само сухи стъбла. Тревата покрай алеята вече изсъхваше. Всичко изглеждаше подвластно на хода на времето — освен бялата сграда без прозорци по средата на двора. Официалното й название беше Изследователски център за неврологична кибернетика, но по-младите членове на персонала я наричаха Гробницата.

— Изчетох още неща за странниците — започна Ричардсън. — И очаквам известни затруднения. Имаме млад човек, който или ще може, или няма да може да премине в друг свят.

— Така е — отвърна Лорънс. — Няма как да разберем, преди да опита.

— Изследванията показват, че странниците могат да се научат как да преминават и сами. Може да стане под натиска на дълготраен стрес или внезапен шок. Но повечето имат учители, които ги подготвят.

— Наричат се пътевиждащи — отвърна Лорънс. — Търсим такъв човек, но още не сме намерили.

Спряха на входа на административния център и Лорънс забеляза, че доктор Ричардсън избягва да поглежда Гробницата: гледаше небето, бръшляна по стената — всичко, само не и бялата сграда.

— Какво ще стане, ако не успеете да откриете пътевиждащ? — попита накрая. — Как Майкъл ще разбере какво трябва да прави?

— Има и друг подход. Помощният персонал изследва различни видове упойващи средства, които могат да изпълнят ролята на неврологичен катализатор.

— Това е в моята област и мога да ви кажа, че няма такива лекарства. Няма такова нещо, което да глътнеш и да предизвика бързо увеличаване на нервна енергия.

— Фондация „Евъргрийн“ има много контакти и източници. Правим всичко, което можем.

— Явно е, че не ми казвате всичко — отвърна Ричардсън. — Ще ви кажа нещо, господин Такава. Подобно отношение няма да доведе до успешен експеримент.

— Какво още трябва да знаете, докторе?

— Не са само странниците, нали? Те са част от много по-голяма цел — нещо, свързано с квантовия компютър. Какво всъщност търсим? Можете ли да ми кажете?

— Наехме ви, за да помогнете на един странник да премине в друг свят — отвърна Лорънс. — Единственото, което трябва да знаете, е, че генерал Наш няма да приеме неуспех.

В кабинета го чакаха десетина спешни телефонни съобщения и над четирийсет имейла. Лорънс се обади на генерал Наш и потвърди, че компютърният център е доловил нервна активност от всяка област на мозъка на Майкъл. През следващите два часа внимателно подбираше думите на съобщение, което изпрати на учените, получили субсидии от фондация „Евъргрийн“. Въпреки че не можеше да споменава странниците, поиска ясна информация за психотропни вещества, които създават у хората халюцинации за други светове.

В шест вечерта защитният чип засече как Лорънс напуска изследователския център и се отправя към къщата си в града. Щом се прибра, той се преоблече в черен памучен халат и влезе в тайната стая.

Искаше да уведоми Липата за новините около проект „Преминаване“, но в момента, в който влезе в интернет, в левия ъгъл на монитора започна да премигва малко синьо квадратче. Преди две години, след като получи код за достъп към компютърната система на Братството, той бе написал специална програма, която търсеше информация за баща му. Ровеше навсякъде. Днес беше открила информация за баща му във файловете на полицейския участък в Осака.

На снимката на Врабеца имаше два меча. Единият беше със златна дръжка, а другият с инкрустиран нефрит. В Париж Липата му беше казал, че майка му дала нефритения меч на Тръна, а той го оставил на семейство Кориган. Лорънс предполагаше, че мечът е бил у Гейбриъл Кориган, когато Бун и наемниците му са атакували шивашката фабрика.