Джон Хокс - Странникът

— Доста сте изолирани тук.

— Само ние двамата сме, плюс оная мърша отвън. Най-много да мине някой с кола от Вегас. Била ли си във Вегас?

— Не.

— Аз съм ходила шест пъти.

Когато Кати най-после излезе, Мая сложи резето на вратата и седна на един кашон. Тревожеше се, че може да изпита някакво привличане към Гейбриъл. Арлекините нямаха право да се сприятеляват със странниците, които пазеха. Правилното отношение беше да усещат известно превъзходство над тях, сякаш са малки деца, които не съзнават какви вълци дебнат в гората. Баща й винаги казваше, че си има практична причина за емоционалната дистанция — нали и хирурзите рядко оперират членове на семейството си. Същите правила важаха и за арлекините.

Мая стана и се втренчи в напуканото огледало над мивката. Погледни се, каза си. Сплъстена коса. Зачервени очи. Мръсни раздърпани дрехи. Тръна я беше превърнал в безчувствена убийца, в човек, лишен от желанието на зомбитата за удобство и на гражданите — за сигурност. Странниците може да бяха слаби и объркани, но можеха да избягат от затвора на този свят. Арлекините бяха заклещени в Четвъртия свят до смъртта си.

Върна се в ресторанта. Двамата мексиканци се бяха наяли и бяха отпрашили. Двамата с Гейбриъл си поръчаха, после той се облегна и я погледна внимателно.

— Да предположим, че хората наистина могат да минават в други светове. Как е там? Опасно ли е?

— Не знам много по този въпрос. Именно затова ти трябва помощта на някой пътевиждащ. Татко ми е разказвал за две потенциални опасности. Когато преминаваш, черупката — тялото ти — трябва да остане тук.

— А каква е втората опасност?

— Светлината ти, духът ти, както искаш го наречи, може да бъде убит или ранен в друг свят. Ако това стане, оставаш там завинаги.

Гласове. Смях. Мая погледна към вратата и видя четирима млади мъже. На паркинга пустинното слънце блестеше върху тъмносиния им джип. Тя ги прецени веднага и им даде прякори. Големите ръце, Бръснатата глава и Дебелака бяха облечени в различни комбинации на спортни фланелки и работни панталони. Изглеждаха така, сякаш са избягали от пожар в някой фитнес клуб и са награбили каквото им падне от различни шкафчета. Водачът им — най-дребният, но с най-високия глас — носеше каубойски ботуши, за да изглежда по-висок. Как да го наречем? Мустака? Не. Сребърната тока. Заради натруфения каубойски колан.

— Седнете, където искате — каза Кати.

— Естествено — отвърна Сребърната тока.

Високите им гласове и желанието им да бъдат забелязани изнервиха Мая и тя приключи със закуската, докато Гейбриъл още мажеше ягодовия конфитюр върху препечената си филия. Четиримата младежи взеха ключа от тоалетната от Кати и си поръчаха закуска, после смениха поръчката и поискаха двойни порции бекон. Казаха на Кати, че се връщат в Аризона, след като гледали боксов мач в Лас Вегас. Били загубили доста от облозите, плюс още пари на масата за блекджек. Кати взе поръчките им и отиде зад бара. Дебелака развали една двайсетдоларова банкнота на монети и започна да играе на автоматите.

— Свърши ли с яденето? — попита Мая.

— След минутка.

— Да тръгваме.

На Гейбриъл, изглежда, му беше забавно.

— Не ти ли харесват момчетата?

Тя разклати леда в чашата си и излъга:

— Не обръщам внимание на граждани, освен ако не ми се изпречат на пътя.

— Мислех, че харесваш Вики Фрейзър. Държахте се като приятелки…

— Този мами, дявол да го вземе! — Дебелака удари с юмрук по автомата. — Пуснах двайсет кинта, а не получих ни един!

Сребърната тока — седеше срещу Бръснатата глава — поглади мустака си и се ухили.

— Споко, Дейви. Настроен е така, че да не плаща никога. Не изкарват достатъчно от скапаното си кафе, така че искат да изръсят с по някой долар тъпаците, които играят на автоматите.

Кати се обади:

— Плаща понякога. Един шофьор на камион удари джакпота преди две седмици.

— Не лъжи, малката. Върни двайсетака на приятеля ми. Не може да няма закон или нещо подобно, че трябва да изплащат процент.

— Не мога. Тези автомати дори не са наши. Взехме ги на лизинг от господин Съливан.

Големите ръце се беше върнал от тоалетната и сега стоеше до автоматите и слушаше разговора.

— Не ни пука — каза той. — Целият щат Невада е едно голямо набутване. Или върни двайсетака, или ще ядем без пари.

— Да — обади се Бръснатата глава. — Аз съм за яденето без пари.

— Храната няма нищо общо с игралните автомати — отвърна Кати. — Ако си поръчате нещо, значи трябва да…