Джон Хокс - Странникът

— Добре. Ясно, че имате големи сгради и купища пари. Но това все още не означава, че аз съм странник.

— Ако успееш, ще ни помогнеш да променим историята. Дори и да се провалиш обаче, ще се погрижим да ти осигурим всички удобства. Повече никога няма да ти се налага да работиш.

— Ами ако откажа да ви сътруднича?

— Не мисля, че ще стигнем дотам. Не забравяй, че знам всичко за теб, Майкъл. Хората ни те проучват от доста време. За разлика от брат си, ти си наистина амбициозен.

— Не замесвайте Гейбриъл в това — рязко го прекъсна Майкъл. — Оставете го на мира.

— Не ни трябва Гейбриъл. Имаме теб. И ти предлагам страхотна възможност. Ти си бъдещето, Майкъл. Ти ще си странникът, който ще донесе на света истински мир.

— Хората ще продължат да воюват.

— Помниш ли какво ти казах? Трябва само страх и отвличане на вниманието. Страхът ще вкара хората във виртуалния ни паноптикон, а след това ние ще им осигурим щастие. Хората ще са свободни да взимат антидепресанти, да задлъжняват и да зяпат телевизия. Обществото може да изглежда дезорганизирано, но ще е много стабилно. На всеки пет години ще избираме различен манекен, който да произнася речи от Розовата градина на Белия дом.

— Кой всъщност държи властта?

— Братството, разбира се. И ти ще си част от нашето семейство, ще ни поведеш напред.

Наш постави ръка върху рамото му. Приятелски жест, сякаш Майкъл му беше любим племенник.

Ще ни поведеш напред, помисли Майкъл. Част от нашето семейство. Загледа се през прозореца към бялата сграда.

Генерал Наш тръгна към бара.

— Да ти налея още едно? Ще си поръчаме вечеря — говеждо филе или суши, каквото кажеш. И ще си поговорим. Повечето хора изживяват живота си, без изобщо да разберат истината зад значимите събития на епохата. Гледат фарса, който се разиграва на авансцената, докато истинската драма се вихри зад завесата. Тази вечер ще вдигна завесата и ще минем зад кулисите, за да видиш как работят професионалистите, какво се крие зад декорите и как актьорите се държат в гримьорните. Половината от нещата, които си научил в училище, са само удобни измислици. Историята е куклен театър за детски умове.

Гейбриъл се събуди и видя, че Мая я няма. Видя му се странно, че е сгънала одеялото и е покрила двете възглавници с износената кувертюра на леглото. Сякаш искаше да изтрие всички следи от присъствието си, факта, че са прекарали нощта в една стая.

Той седна и се облегна на скърцащата табла на леглото. Откакто бяха напуснали Лос Анжелис, непрестанно мислеше какво е да си странник. Човекът просто биологична машина ли беше? Или имаше нещо вечно във всяко живо същество, искрица енергия, която Мая наричаше Светлината? Дори да беше истина, това не означаваше, че той притежава силата.

Опита се да си представи друг свят, но откри, че го връхлитат всевъзможни мисли. Не можеше да контролира ума си — той подскачаше като бъбрива маймуна в клетка, изравяше образи на стари гаджета, планински мотокросове, текстове на песни. Чу бръмчене и отвори очи. Една муха се удряше в стъклото.

Ядосан на себе си, Гейбриъл влезе в банята и си наплиска лицето. Мая, Холис и Вики бяха рискували живота си за него, но щяха да останат разочаровани. Чувстваше се като натрапник на празненство, при това натрапник, който се прави на важен. Пътевиждащият, ако съществуваше, щеше да се изсмее на претенциите му.

Върна се в стаята и видя, че пътната чанта на Мая и лаптопът й са до вратата. Което значеше, че тя е някъде наблизо. Може би беше отишла за закуска? Невъзможно. Наоколо нямаше нито ресторанти, нито бакалници.

Облече се и излезе на паркинга. Възрастната дама, която управляваше мотела, беше изключила неоновата реклама и рецепцията беше тъмна. Зазоряваше се. Небето беше с цвят на лавандула и прошарено от сребърни облаци. Гейбриъл заобиколи мотела и видя Мая върху бетонна плоча насред храсталаците — приличаше на основи на недовършена сграда.

Мая държеше някакво арматурно желязо — стискаше го като меч и го въртеше в серия ритуални движения й комбинации, подобни на тези, които Гейбриъл беше виждал в школата по кендо. Париране. Забиване. Защита. Всяко движение преливаше грациозно в следващото.

Гейбриъл знаеше, че Мая е воин, който би убил, без да се поколебае, но имаше нещо чисто и почтено в начина, по който се отнасяше към света. Докато я гледаше как тренира, се чудеше дали в сърцето й има място за нещо друго, освен за древния дълг, за насилието, което беше превзело живота й.