Джон Хокс - Странникът

Единственият човек, който разговаряше с него, беше Лорънс Такава, млад американец от японски произход с неизменна бяла риза и черна вратовръзка. Лорънс седеше до леглото на Майкъл, когато той се събуди след съня, предизвикан от упойващите средства. След няколко минути дойде лекар и набързо го прегледа. Прошепна нещо на Лорънс и повече не се върна.

Още от първия ден Майкъл започна да задава въпроси. Къде съм? Защо ме държите тук? Лорънс се усмихваше любезно и винаги даваше едни и същи отговори. Мястото било безопасно. Ние сме новите ти приятели. В момента търсим Гейбриъл, за да може и той да е в безопасност.

Майкъл знаеше, че е затворник и че те са враговете. Но пък Лорънс и двамата бодигардове правеха всичко възможно да му осигурят удобства. Във всекидневната имаше скъп телевизор и цяла поставка с дивидита. Невидими готвачи дежуреха двайсет и четири часа, за да му приготвят каквото пожелае. Когато стана от леглото, Лорънс го заведе до гардероба и му показа дрехи, които струваха хиляди. Пуловерите бяха от най-фин кашмир. Имаше официални обувки, спортни обувки и мокасини — всички неговия номер.

Поиска тренажори. Във всекидневната се появи пътека за бягане и гладиатор. Ако искаше да прочете конкретна книга или списание, просто трябваше да каже на Лорънс и исканото се появяваше след час. Храната беше превъзходна, можеше да си поръчва дори френски вина. Лорънс Такава го увери, че ще има и жени. Имаше всичко, което пожелае, с изключение на свободата да си тръгне. Лорънс му каза, че краткосрочната им цел е да възстановят силите му след премеждията. Майкъл щял да се срещне с много влиятелен човек и този човек щял да му каже всичко, което искал да знае.

Един късен следобед, след като си взе душ, Майкъл видя, че са му приготвили нови дрехи, обувки и чорапи. Сив вълнен панталон и черен пуловер, пасваха си идеално. Влезе в съседната стая. Лорънс пиеше вино и слушаше джаз.

— Как си, Майкъл? Добре ли спа?

— Да.

— Какво сънува?

Майкъл беше сънувал, че лети над океана, но не виждаше защо трябва да споделя съня си. Не искаше да знаят какво става в ума му.

— Нищо.

— Настъпи дългоочакваният момент. След няколко минути ще се срещнеш с Кенард Наш. Знаеш ли кой е той?

— Не беше ли от правителството?

— Беше бригаден генерал. След като напусна армията, работи за двама президенти. Всички го уважават. В момента е изпълнителен директор на фондация „Евъргрийн“.

— „За всички поколения“ — каза Майкъл: цитира мотото, което фондацията използваше като спонсор в телевизионните програми. Имаше рекламен клип на две деца, момче и момиче, наведени над борова шишарка, и изведнъж всичко се превръщаше в стилизиран символ на дърво.

— Сега е шест следобед. Ти си в административната сграда на националния изследователски център на фондацията. Комплексът се намира в Уестчестър Каунти — на четирийсет и пет минути с кола от Ню Йорк.

— Защо сте ме довели тук?

Лорънс остави чашата и се усмихна. Невъзможно беше да се каже за какво мисли.

— Качваме се горе да се срещнем с генерал Наш. Той с радост ще отговори на въпросите ти.

Излязоха, придружени от охраната, и тръгнаха по дълъг коридор към редица асансьори. Качиха се и Лорънс махна с дясната си ръка пред сензора и натисна съответното копче.

— Слушай внимателно генерал Наш, Майкъл. Той е много умен човек. — После излезе от асансьора и Майкъл се понесе сам нагоре.

Вратата се отвори директно в един кабинет. Обширно помещение, обзаведено така, че да прилича на английски клуб. По стените — дъбови рафтове с книги в кожени подвързии, до тях кресла — масички и малки зелени настолни лампи. Единственото необичайно нещо бяха трите наблюдателни камери на тавана. Въртяха се бавно и наблюдаваха всичко. Гледат мен, помисли Майкъл. Някой винаги гледа.

Мина през стаята, като се стараеше да не докосва нищо. В ъгъла малки лампички осветяваха макет върху дървен пиедестал. Миниатюрната сграда се състоеше от две части: централна кула, заобиколена от кръгла постройка, разделена на малки еднакви помещения, всяко с прозорец с решетки на външната стена и още един прозорец върху горната част на вратата.

Майкъл мина от другата страна и видя, че кулата е в разрез. Представляваше лабиринт от коридори и стълби. Парченца балсово дърво покриваха прозорците като венециански щори.

Чу скърцане на врата, обърна се и видя Кенард Наш. Плешив. Широки рамене. Когато се усмихна, Майкъл си спомни, че е виждал тази усмивка безброй пъти по телевизията.