Джон Хокс - Странникът

— Добър вечер, Майкъл! Аз съм Кенард Наш.

Генерал Наш бодро прекоси стаята и се здрависа с него. Една от камерите леко се завъртя, сякаш за да не пропусне сцената.

— Виждам, че си открил Паноптикона. — Наш се приближи до макета.

— Какво е това? Болница ли?

— Според мен може да е болница или дори офис сграда, но всъщност е затвор, проектиран от Джереми Бентам, философ от осемнайсети век. Въпреки че разпратил скиците си до всички членове на британското правителство, затворът така и не бил построен. Макетът е направен по скиците на Бентам.

Наш се приближи до сградата и внимателно я заразглежда.

— Всяко помещение е килия с достатъчно дебели стени, така че да пречат на затворниците да общуват помежду си. Светлината идва отвън, така че затворникът винаги е осветен и се вижда.

— А пазачите са в кулата?

— Бентам я наричал наблюдателница.

— Прилича на лабиринт.

— Това е гениалното на Паноптикона. Проектиран е така, че никога не можеш да видиш лицето на пазача си или да го чуеш как се движи. Помисли си какво означава това, Майкъл. Може да има двайсет пазачи в кулата или един, или пък нито един. Няма никакво значение. Затворникът трябва да свикне с мисълта, че е наблюдаван непрекъснато. След известно време тази мисъл става част от съзнанието му. Когато системата работи перфектно, пазачите могат да напуснат кулата за обяд — или за да си починат в петък, събота и неделя. Няма никакво значение. Затворниците са приели положението си.

Генерал Наш отиде до библиотеката, отвори един рафт с фалшиви книги и се видя бар с чаши, кофа за лед и бутилки.

— Шест и половина е. Обикновено пия чаша скоч по това време. Имаме бърбън, уиски, водка и вино. Мога да ти поръчам и нещо по-завързано.

— Едно малцово уиски с малко вода.

— Чудесно. Отличен избор. — Наш започна да отваря бутилките. — Сега по същество. Принадлежа към група, наречена Братството. Съществуваме от много време и от стотици години просто реагираме на събитията, като се опитваме да ограничим хаоса. Паноптиконът бил истинско откровение за членовете на Братството. Променил начина ни на мислене. Дори и най-посредственият студент по психология си дава сметка, че човешките същества са алчни, импулсивни и жестоки. Но затворът на Бентам ни показва, че налагането на обществен контрол е възможно с използването на правилната технология. Няма нужда от полицай на всеки ъгъл. Трябва ни само виртуален паноптикон, който да наблюдава населението. Никой не иска да го дебнеш през цялото време, но масите трябва да приемат вероятността и неизбежността на наказанието. Имаш нужда от структурата, от системата, от скритата заплаха, която съществува реално. Когато хората се откажат от вижданията си за лична свобода, ще дадат възможност за съществуването на едно мирно общество.

Генералът занесе чашите до едно канапе с няколко стола и малка дървена маса. Постави питието на Майкъл на масата и двамата седнаха, един срещу друг.

— Да пием за Паноптикона. — Наш вдигна чашата си към макета на пиедестала. — Нереализирано изобретение, но велико прозрение.

Майкъл отпи глътка от уискито. Не усети вкус на приспивателни, но нямаше как да е сигурен.

— Можете да продължите с лекцията по психология, ако държите — каза той, — въпреки че мен не ме интересува особено. Знам само, че съм затворник.

— Всъщност знаеш много повече от това. Семейството ти е живяло под фалшиво име години наред, докато отряд въоръжени мъже не нападнали дома ви в Южна Дакота. Ние го направихме, Майкъл. Тези мъже бяха наши хора, следваха някогашната ни стратегия за действие.

— Вие сте убили баща ми.

— Дали? — Кенард Наш повдигна вежди. — Екипът ни от специалисти претърси развалините, но така и не успяхме да открием тялото му.

Безразличието, с което говореше Наш, го вбеси. Как можеше да седи толкова спокойно и дори да му се усмихва? Искаше да скочи и да сграбчи Наш за гушата. Най-сетне щеше да отмъсти за унищоженото си семейство.

Генерал Наш явно не осъзнаваше, че всеки миг може да го нападнат. Мобилният му телефон звънна и той спокойно остави питието си и го извади от джоба на сакото си.

— Ало? Нали наредих да не ме безпокоят. Аха. Така ли? Много интересно. Добре, сега ще го попитам.

И се намръщи на Майкъл. Приличаше на банков чиновник, който току-що се е натъкнал на малък проблем при отпускането на заем.

— Лорънс Такава се обади. Твърди, че или ще ме нападнеш, или ще се опиташ да избягаш.

За секунда Майкъл спря да диша, ръцете му здраво стиснаха облегалките на стола.