Джон Хокс - Странникът

Гласът на Бун беше спокоен, дори доброжелателен.

— Счупих ти носа. Сега ще те ударя и ще ти счупя костите под очите. Никога няма да зараснат напълно. Не са като крак или ръка. Цял живот ще те боли.

Пиъс Ромеро вдигна ръце и проплака като дете:

— Какво искаш? Имена? Ще ти кажа имена. Ще ти кажа всичко…

Към два след полунощ откриха адреса близо до летище „Кенеди“ в Джамайка Куинс. Мъжът, който произвеждаше 3В3, живееше в бяла дървена къща с алуминиеви столове, закачени с верига на верандата. Беше тихо работническо предградие, от местата, където хората метат сами тротоарите си и поставят бетонни статуи на Дева Мария пред къщите си. Бун спря джипа и нареди на доктор Ричардсън да слезе. Отидоха до детективите, които ги чакаха в колата си.

— Имаш ли нужда от помощ? — попита Мичъл.

— Стойте тук. С доктор Ричардсън ще влезем вътре. Ако има проблем, ще ви звънна.

Чувството на безучастност, което беше завладяло Ричардсън, докато Бун биеше Пиъс Ромеро, беше изчезнало и неврологът бе уморен и уплашен. Искаше да избяга от тези тримата, но знаеше, че не може. Разтреперан, той пресече улицата след Бун.

— Какво ще правите?

Бун спря на тротоара и погледна светещия прозорец на третия етаж.

— Не знам. Първо трябва да преценя проблема.

— Мразя насилието, господин Бун.

— Аз също.

— За малко не убихте онзи младеж.

— Не исках да му направя нищо лошо. — От устата на Бун излизаха облачета бяла пара. — Трябва да се учите от историята, докторе. В основата на всички велики промени лежи болката и разрухата.

Заобиколиха до задната врата. Бун я опипа, после направи крачка назад и я изрита точно над топката. Чу се трясък и вратата се отметна.

Вътре беше много топло и имаше остра неприятна миризма, сякаш някой беше разлял амоняк. Тръгнаха през тъмната кухня. Ричардсън стъпи в някаква паничка с вода. Из кухнята мърдаха тъмни сенки. Бун светна лампата и изсъска:

— Котки! Мразя котките! На нищо не можеш ги научи.

В кухнята имаше четири котки, в коридора — още две. Движеха се безшумно на меките си лапи, очите им просветваха в златисто, розово и тъмнозелено. Опашките им се извиваха като въпросителни знаци, муцунките им душеха въздуха.

— Горе свети — каза Бун. — Да видим кой ни чака.

Качиха се по дървените стъпала на третия етаж, Бун отвори вратата и влязоха в таван, превърнат в лаборатория. Имаше маси и стъкленици. Спектрограф. Микроскопи.

Възрастен мъж седеше в ракитен стол, бяла персийска котка се беше свила в скута му. Беше гладко обръснат и спретнато облечен, носеше бифокални очила, смъкнати на края на носа му. Не изглеждаше изненадан.

— Добър вечер, господа! — Произнасяше всяка сричка отчетливо. — Знаех, че ще се появите. Даже го предсказах. Третият закон на Нютон гласи, че на всяко действие има равно по големина и обратно по посока противодействие.

Бун го гледаше така, сякаш очакваше всеки момент да побегне.

— Аз съм Нейтан Бун. Вие как се казвате?

— Лъндкуист. Доктор Джонатан Лъндкуист. Ако сте от полицията, можете да си вървите. Не съм извършил нищо незаконно. Няма закон срещу 3В3, защото правителството не знае за съществуването му.

Една котка с цвят на костенурка се опита да се отърка в крака на Бун и той я ритна.

— Не сме полицаи.

Доктор Лъндкуист изглеждаше изненадан.

— Тогава трябва да сте… о, разбира се, работите за Братството.

Бун изглеждаше така, сякаш се кани да нахлузи черната си кожена ръкавица и да счупи носа на стареца. Ричардсън поклати глава. Нямаше нужда. Приближи се към стареца и седна на един сгъваем стол.

— Аз съм доктор Филип Ричардсън, невролог от Йейлския университет.

Лъндкуист изглеждаше доволен от срещата с друг учен.

— И сега работите за фондация „Евъргрийн“.

— Да, по специален проект.

— Преди много години кандидатствах за субсидии от фондацията, но те дори не отговориха на писмото ми. Това беше преди да науча за странниците от една апокрифна страница в интернет. — Лъндкуист тихо се засмя. — Реших, че ще е по-добре, ако работя сам. Никакви формуляри. Никой не ти наднича над рамото.

— Опитвате се да пресъздадете преживяването на странниците ли?

— Много повече от това, докторе. Опитвам се да отговоря на някои фундаментални въпроси. — Лъндкуист спря да гали персийската котка и тя скочи от скута му. — Допреди няколко години бях в Принстън, преподавах органична химия… Сносна заплата, никаква наука. Винаги ме е интересувала цялата картина. Не само химията, но и останалите области на познанието. Така че една сутрин отидох на семинар във физическия факултет за нещо, наречено теория на браните. В днешно време физиците имат сериозни проблеми. — Той се позасмя. — Схващанията, които обясняват вселената, като теорията на относителността на Айнщайн, са несъвместими със субатомния свят на квантовата механика. Някои физици заобикалят противоречието със струйната теория, идеята, че всичко е свързано с мънички субатомни частици, които вибрират в многоизмерното пространство. Математиката е точна наука, но струните са толкова малки, че експериментално не можеш да докажеш кой знае колко. Теорията на браните отива по-далеч и се опитва да даде космологично обяснение. „Брана“ е съкращение от „мембрана“. Теоретиците вярват, че видимата вселена се свежда до нещо като мембрана от пространство и време. Обичайната аналогия е, че галактиката ни прилича на пяна върху езеро — тънък пласт на съществуване, който се носи върху много по-голяма маса от нещо. Цялата материя, включително собствените ни тела, е хваната в капана на нашата брана, но гравитацията може да изтича в масата или недоловимо да влияе на собственото ни физическо същество. Други брани, други измерения, други светове — която и дума да използвате — може да са много близо до нас и ние изобщо да не ги забелязваме. Това е така, защото нито светлината, нито звукът, нито радиоактивността могат да се освободят от собственото си измерение.