Джон Хокс - Странникът

Бяха двамата облечени като бояджии. Поведоха го към асансьора. Мъжът с дънковото яке говореше с човека от поддръжката. Показваше му някакъв документ.

— Какво става? — Холис се опита да се престори на изненадан и уплашен.

— Млък — прошепна по-едрият. — Да не си гъкнал.

Вкараха го в асансьора. Точно преди вратата да се затвори, дънковото яке се вмъкна при тях, натисна копчето за осмия етаж и попита:

— Кой си ти?

— Том Джексън. Чистач съм.

— Не ни баламосвай — отвърна по-ниският бояджия, онзи с пистолета. — Онзи долу не те познаваше.

— Наеха ме преди два дни.

— Коя компания? — попита Дънковото яке.

— Нае ме господин Регал.

— Питам за името на компанията.

Холис се отмести, за да не е под прицел.

— Съжалявам, сър. Много съжалявам. Но господин Регал ме нае и ми каза да…

Извъртя се, сграбчи китката на мъжа с пистолета и я изви. С дясната ръка го удари в адамовата ябълка. Пистолетът изгърмя оглушително и куршумът улучи другия бояджия. Той изкрещя, а Холис се извъртя и заби лакът в устата на Дънковото яке. После изви ръката на стрелеца надолу и наемникът на Табулата изпусна оръжието.

Обръщане. Атака. Завъртане и още един удар. След секунди и тримата мъже лежаха на пода. Вратата се отвори. Холис натисна червеното аварийно копче, за да спре асансьора, хукна по коридора и после надолу по стълбите.

Като момче Майкъл имаше автоматичен отговор на безумните истории на майка си и непрактичните планове на Гейбриъл за правене на пари. Време е да идеш в Града на истината, казваше им, което значеше, че някой от семейството трябва да подходи към проблемите обективно. Майкъл се смяташе за кмета на Града на истината — не особено приятно място вероятно, но поне знаеш къде се намираш.

Сега, когато живееше в изследователския център, му беше трудно да е обективен. Нямаше никакво съмнение, че е затворник. Дори да успееше да се измъкне от заключената си стая, охраната нямаше да го пусне да излезе през портала и да хване автобуса за Ню Йорк. Беше загубил свободата си, но този факт не го притесняваше. За пръв път в живота му хората му отдаваха нужната почит и уважение.

Всеки вторник Майкъл се виждаше с Кенард Наш за по едно питие и вечеря в дъбовия кабинет. Генералът обясняваше скритите цели зад изглеждащите на пръв поглед случайни събития. Една вечер му разказа за чипа, скрит в американските паспорти, и дори му показа снимки на устройството, наречено „Скимър“ — то можеше да чете паспорти от двайсет метра. Навремето някои специалисти искали да се въведат „контактни“ паспорти, които да се прекарват през жлеб като кредитните карти, но приятелите на Братството в Белия дом настояли за новата технология и радиочип.

— Информацията кодирана ли е? — попита Майкъл.

— Разбира се, че не. Това би затруднило съвместното използване на технологията заедно с други правителства.

— Ами ако терористите започнат да използват скимъри?

— Това със сигурност ще ги улесни. Да кажем, турист се разхожда на пазара в Кайро. Скимърът може да прочете паспорта му — да разбере дали е американец и посещавал ли е Израел. Още преди да е стигнал до края на улицата, убиецът може да го гръмне от някоя врата.

— Това е глупаво — възрази Майкъл. — Правителството казва, че иска да ни защити, а създава нещо, което ни прави още по-уязвими.

Генерал Наш го изгледа така, сякаш е любимият му племенник и се е наакал.

— Да, за съжаление. Но от едната страна на везните трябва да сложиш загубата на няколко живота, а от другата властта, която ни дава тази нова технология. Това е бъдещето, Майкъл. Никой не може да го спре. След няколко години няма да са само паспортите. Всеки ще носи защитен чип, с който ще бъде следен непрекъснато.

По време на един от седмичните им разговори Наш спомена какво се е случило с Гейбриъл. Явно братът на Майкъл беше пленен от фанатичка, която работела за терористична група, наречена „Арлекините“. Беше убила няколко души, преди да избягат от Лос Анжелис.

— Хората ми продължават да търсят — каза Наш. — Не искаме никой да нарани брат ти.

— Кажете ми, когато го откриете.

— Разбира се. — Наш размаза сирене и хайвер върху една солена бисквита и изстиска отгоре лимонов сок.

— Споменавам това само защото арлекините може да подготвят Гейбриъл да стане странник. Ако и двамата притежавате способността, има вероятност да се срещнете в друг свят. Ще трябва да го попиташ къде се намира физическото му тяло. Разберем ли това, ще можем да го спасим.