Джон Хокс - Странникът

Доволен от резултатите на сензорите, Ричардсън накара Майкъл да брои на обратно, да събира и да описва вечерята, която му е била сервирана снощи. После потънаха навътре в паметта и Майкъл трябваше да им каже кога за пръв път е видял океана и кога за пръв път е видял гола жена. Имал ли е отделна стая като момче? Как е изглеждала? Какви са били мебелите и плакатите по стените?

Най-сетне Ричардсън престана да му задава въпроси и сестрата пръсна в устата му малко вода.

— Добре — каза Ричардсън на техниците. — Мисля, че сме готови.

Сестрата извади една система, пълна с 3В3. Кенард Наш беше обяснил на Майкъл, че 3В3 е специална бактерия, отгледана в Швейцария от супер изследователски екип. Наркотикът бил много скъп и труден за производство, но токсините, създавани от бактерията, явно увеличавали нервната енергия. Сестрата вдигна високо системата и гъстата тюркоазеносиня течност се разплиска в банката.

Сестрата махна физиологичния разтвор, прикачи банката и струйка 3В3 потече по пластмасовата тръбичка към иглата в ръката му. Ричардсън и доктор Лау го гледаха, сякаш щеше да се пренесе в друго измерение.

— Как се чувстваш? — попита Ричардсън.

— Нормално. Колко време трябва, за да подейства?

— Не знаем.

— Пулсът леко ускорен — каза доктор Лау. — Дишането непроменено.

Като се опита да скрие разочарованието си, Майкъл се втренчи в тавана, после затвори очи. Може би не беше странник — или пък новият наркотик не действаше. Всички усилия и пари бяха отишли напразно.

— Майкъл?

Той отвори очи. Ричардсън се беше вторачил в него. Стаята беше все така студена, но по челото на доктора бяха избили капчици пот.

— Започни да броиш от сто на обратно.

— Вече сме го правили.

— Искат да се върнем до стандартен неврологичен показател.

— Няма смисъл. Няма да стане…

Размърда лявата си ръка и видя нещо необичайно. Ръка и китка, съставени от малки светли точици, се появиха от ръката от плът и кръв, като призрак, който се измъква през стена. Ръката от плът и кръв тупна безжизнено на масата, докато призрачната ръка остана.

Моментално осъзна, че това нещо — тази способност — винаги е била част от него, скрита в тялото му.

Призрачната ръка му напомни за опростените рисунки на съзвездия като Близнаци или Стрелец. Ръката му беше съставена от малки звездички, свързани с тънки, почти незабележими нишки светлина. Не можеше обаче да движи тази призрачна ръка. Ако помислеше — раздвижи палеца, стисни пръстите — не се получаваше нищо. Трябваше да си представи какво иска да направи ръката и след малко тя откликваше на представата му. Беше измамно. Всичко действаше с леко забавяне, сякаш движиш тялото си под водата.

— Какво мислите? — попита той Ричардсън.

— Започни да броиш отзад напред.

— Какво мислите за ръката ми? Виждате ли какво става?

Ричардсън поклати глава.

— И двете ти ръце са отпуснати на масата. Можеш ли да опишеш това, което виждаш?

Майкъл откри, че му е трудно да говори. Не беше само движението на устните и езика, ами и странното, мъчително усилие да оформиш идеи и да ги облечеш в думи. Умът беше по-бърз от думите. Много по-бърз.

— Мисля, че… — Замълча, както му се стори, за много дълго. — Това не е халюцинация.

— Опиши го, ако обичаш.

— Винаги е било у мен.

— Опиши какво виждаш, Майкъл.

— Ти… си… сляп.

Раздразнението на Майкъл нарастваше, премина в гняв и той се надигна на лакти и седна. Усети, че си пробива път през нещо старо и крехко, капсула от жълтеникаво стъкло. После осъзна, че горната част на призрачното му тяло е изправена, а тялото от плът и кръв е останало да лежи. Защо не можеха да го видят? Всичко беше толкова ясно. Но Ричардсън продължаваше да зяпа тялото на масата, сякаш беше уравнение, което щеше само ще даде верния отговор.

— Няма никакви жизнени показатели — каза Лау.

— Или е мъртъв, или…

— Какво?! — рязко попита Ричардсън.

— Не. Има пулс. Един удар. И дробовете му се движат. В някакъв вид летаргично състояние е, като човек, затрупан от сняг. — Лау наблюдаваше екрана на монитора. — Бавно. Всичко е много бавно. Но е жив.

Ричардсън се наведе, устните му бяха на сантиметри от лявото ухо на Майкъл.

— Чуваш ли ме, Майкъл? Можеш ли…

Толкова трудно беше да слушаш човешкия глас — натежал от съжаление, слабост и страх — че Майкъл изтръгна от плътта остатъка от призрачното си тяло и се понесе над тях. Чувстваше се странно в това състояние, като дете, което се учи да плува. Носеше се нагоре. Надолу. Гледаше света, но се беше откачил от нервната му суматоха.