Джон Хокс - Странникът

Времето минаваше. Времето за сънуване. Космическото време. Не беше сигурен в нищо. Спря и легна по гръб, изтощен, едвам си поемаше дъх. Всички мисли изчезнаха, остана само желанието да диша. Той се съсредоточи върху това действие, което в миналия живот му се беше струвало просто и автоматично. Мина още време и долови ново усещане. Усети как се движи в определена посока, сякаш притеглян към хоризонта. Постепенно течението стана по-силно.

Чуваше как водата шуми около ушите му, после долови слаб рев, като от далечен водопад, опита да надигне глава и да види накъде го носи водата. В далечината се вдигаше лека мъгла, малки вълнички набраздяваха повърхността. Течението стана силно, ревът също се усилваше. Майкъл вдигна дясната си ръка във въздуха, сякаш някоя огромна птица или ангел можеше да се спусне и да го спаси от гибел. Течението продължаваше да го влачи — накрая морето сякаш се срина пред него.

За миг остана под водата, после се напъна да излезе нагоре към светлината. Беше на ръба на огромен водовъртеж, голям колкото лунен кратер. Зелената вода се завихряше към центъра на тъмния въртоп. И течението го влачеше и дърпаше надолу, далеч от светлината. Продължавай да се движиш, повтаряше си Майкъл. Не се предавай. Нещо в него щеше да бъде унищожено завинаги, ако позволеше на водата да изпълни устата и дробовете му.

На половината път до дъното на зеления бокал видя малка черна сянка, по размер и форма приличаше на корабен люк. Нямаше нищо общо с водовъртежа. Изчезна под пръските и пяната, като черна скала, скрита в реката, после се появи пак.

Майкъл заплува към сянката. Загуби я. Откри я отново. И се хвърли право в средата на мрака.

По-голяма част от остъклената галерия в Гробницата се използваше от техническия персонал, но в северната страна можеше да се влезе само през охранявана врата. Тази отделена наблюдателница беше покрита с килими, имаше меки дивани и лампиони от неръждаема стомана. Малки черни масички и тапицирани столове бяха подредени до матираните прозорци.

Кенард Наш седеше на една от масите. Бодигардът му, бивш полицай от Перу, казваше се Рамон Вега, тъкмо му наливаше шардоне. Рамон беше убил петима миньори, достатъчно глупави, за да организират стачка, но Наш го ценеше най-вече заради уменията му на прислужник и сервитьор.

— Какво имаме за вечеря, Рамон?

— Сьомга. Пюре от картофи с чесън. Зелен фасул и бадеми. Ще я донесат от административния център.

— Идеално. Погрижи се да не изстине.

Рамон излезе, а Наш отпи вино. Един от уроците, които беше научил от двайсет и две години служба в армията, беше необходимостта офицерите да останат отделени от войниците. Ти си техен водач, не техен приятел. Когато работеше в Белия дом, персоналът следваше същата процедура. През няколко седмици президентът биваше изваждан от усамотението си, за да хвърли бейзболна топка или да запали националната коледна елха, но през повечето време беше защитаван от опасната случайност на непредвидените събития. Въпреки че беше военен, Наш лично бе посъветвал президента да не ходи на войнишки погребения. Емоционално нестабилна жена можеше да хлипа и ридае. Майка можеше да се хвърли върху ковчега, а бащата да потърси обяснение за смъртта на сина си. Философията на Паноптикона учеше Братството, че истинската власт се основава на контрол и предсказуемост.

Понеже изходът на проект „Преминаване“ беше непредсказуем, Наш не беше уведомил Братството, че експериментът изобщо се провежда. Променливите бяха прекалено много, за да се гарантира успех. Всичко зависеше от Майкъл Кориган, младия мъж, чието тяло сега лежеше на операционната маса в Гробницата. Много младежи и девойки, които бяха взимали 3В3, бяха свършили в психиатрията. Доктор Ричардсън се оплакваше, че не можел да определи точната дозировка на наркотика, нито да предскаже ефекта му върху евентуален странник.

Ако това беше военна операция, Наш щеше да прехвърли цялата отговорност на по-нисш офицер и да стои далеч от битката. По-лесно е да избегнеш вината, ако не си пряк участник. Наш знаеше това основно правило — беше го следвал през цялата си кариера, — но му беше невъзможно да стои настрани от изследователския център. Създаването на квантовия компютър, построяването на Гробницата и опитът да създаде странник бяха все негови решения. Ако проектът се окажеше успешен, тъкмо той щеше да промени хода на историята.

Виртуалният паноптикон вече поемаше контрола върху работното място. Кенард Наш отпи глътка вино и си позволи удоволствието да се наслади на прозорливостта си. В Мадрид компютър броеше ударите по клавишите на уморена млада жена, която вкарваше информация за кредитни карти. Компютърната програма, която следеше работата й, правеше часови график, който показваше дали си е изпълнила нормата. Автоматични съобщения й казваха: „Браво, Мария!“ или „Загрижен съм, госпожице Санчес. Изоставате“. И младата жена щеше да почне да пише по-бързо, за да не загуби работата си.