Джон Хокс - Странникът

Една черна котка се приближи до Лъндкуист и той я почеса зад ушите.

— Поне такава е теорията, и то в много опростен вид. Аз си имах собствена теория. И отидох на лекцията на един тибетски монах в Ню Йорк. Седях си и го слушах как говори за шестте различни свята в будистката космология, и осъзнах, че описва браните — различните измерения и бариерите, които ги отделят. Но има една съществена разлика: на колегите ми в Принстън не би им хрумнало да отидат на тези различни места. За един странник това е напълно вероятно. Тялото не може да го направи, но Светлината в нас може.

Лъндкуист се облегна на стола си и се усмихна.

— Тази връзка между духовност и физика ме накара да погледна на науката по нов начин. В момента разбиваме атоми и разделяме хромозоми. Стигаме до дъното на океана и гледаме в космоса. Но всъщност не изследваме ума си — освен по най-повърхностен начин. Хората използват апарати с магнитен резонанс и скенери, за да гледат мозъка, но всичко това е много малко и чисто физиологично. Явно никой не си дава сметка колко огромно е съзнанието в действителност. И че тъкмо то ни свързва с вселената.

Ричардсън се огледа. Една котка с тигрова окраска седеше върху дебела кожена папка — очевидно бележките на Лъндкуист.

— И започнахте експеримента си?

— Да. Първо в Принстън. После се пенсионирах и се преместих тук, за да пестя пари. Не забравяйте, че съм химик, а не физик. Така че реших да търся субстанция, която да освободи Светлината от тялото ни.

— И сте намерили вълшебната формула?

— Това не ви е рецепта за торта — раздразнено каза Лъндкуист. — 3В3 е живо същество. Нов вид бактерия. Когато глътнеш разтвора, той се абсорбира в нервната система.

— Не е ли опасно?

— Вземал съм го десетки пъти. И още помня да си изхвърлям боклука и да си плащам сметките за тока.

Ричардсън пристъпи към масата и посегна към папката, тигровата котка замърка.

— И 3В3 помага да се виждат други светове?

— Не. Пълен провал. Можеш да гълташ, колкото си искаш, но няма да те превърне в странник. Пътуването е много късо, кратък контакт вместо истинско пътешествие. Виждаш само един-два образа и после трябва да си вървиш.

Ричардсън отвори папката — листовете бяха пълни с графики и бележки.

— Какво ще стане, ако вземем тая ваша бактерия и я дадем на някого?

— Заповядайте. Ето я в стъкленицата пред вас. Но ще е чиста загуба на време. Както ви казах, не става. Затова започнах да я давам на онзи младеж, Пиъс Ромеро. Той ми ринеше снега пред къщата. Реших, че моето съзнание нещо не е наред. Че може другите да взимат 3В3 и да преминават в други светове. И щом Пиъс дойдеше за още, го карах да ми докладва за всичко. Хората имаха видения за други светове, но не можеха да останат там.

Ричардсън взе стъкленицата от масата. Течността в нея беше синьо-зеленикава.

— Това ли е?

— Да. Провалът. Върнете се при Братството и им кажете да идат в манастир. Да се молят. Да медитират. Да изучават Библията, Корана или Кабалата. Бърз начин да избягаш от скапания ни малък свят няма.

— Ами ако странник вземе 3В3? — попита Ричардсън. — Ще го прати на пътешествие, което може да довърши и сам.

Доктор Лъндкуист рязко се наведе напред.

— Но всички странници не умряха ли? Братството даде бая пари, за да ги затрие. Но кой знае? Може да намерите някой скрит в Мадагаскар или Катманду.

— Открихме странник, готов да ни сътрудничи.

— И ще го използвате?

Ричардсън кимна.

— Не мога да повярвам. Защо го прави Братството?

Ричардсън взе папката и стъкленицата.

— Това е чудесно откритие, доктор Лъндкуист. Възхитен съм.

— Не, търся комплименти, а обяснение. Защо Братството е променило стратегията си?

Бун пристъпи към масата и тихо каза:

— За това ли дойдохме, докторе?

— Мисля, че да.

— Няма да идваме пак. Така че трябва да сте сигурен.

— Това е всичко, от което имаме нужда. Но вижте, не искам да се случи нищо лошо на доктор Лъндкуист.

— Естествено, докторе. Знам, как се чувствате. Той не е престъпник като Пиъс Ромеро. — Бун внимателно сложи ръка на рамото на Ричардсън и го побутна към вратата. — Идете в колата и ме изчакайте. Трябва да запозная господин Лъндкуист с мерките ни за сигурност. Няма да отнеме много време.

Ричардсън се запрепъва надолу по стълбите, мина през кухнята и излезе. От студения вятър очите му се насълзиха, все едно плачеше. Спря на верандата. Чувстваше се толкова изтощен, че му се искаше само да си легне и да се свие на кълбо. Животът му се беше променил завинаги, но тялото му продължаваше да помпи кръв, да смила храна и да поема въздух. Вече не беше учен, който пише научни трудове и мечтае за Нобелова награда. Беше се смалил, беше станал съвсем незначителен, малка брънка от сложен механизъм.