Джон Хокс - Странникът

— Къде е Мартин?

— Горе на покрива с останалите. Качвайте се, аз ще дойда след малко.

От трапезарията излязоха в оградена градина. Докато се качваха по външната стълба към покрива, Мая чу спорещи гласове.

— Не забравяй за децата в комуната, Мартин. Трябва да защитим децата.

— Мисля за децата, които растат по целия свят. Голямата машина ги учи на страх, алчност и омраза…

При появата на Мая и Гейбриъл разговорът спря. На покрива имаше дървена маса, осветена с лампи с растително масло. Мартин, Антонио и Джоун седяха около нея и пиеха вино.

— Добре дошли още веднъж! — поздрави ги Мартин. — Заповядайте, седнете.

Мая бързо прецени логичната посока на евентуална атака и седна до Джоун Чен. От мястото си можеше да види всеки, който се качваше по стълбата. Мартин се засуети около тях, сложи им прибори и наля две чаши вино от бутилка без етикет.

— Това е мерло, купуваме го директно от една изба. Когато си мислехме в началото за Нова хармония, Ребека ме попита как си я представям и аз й казах, че искам вечер да пия по чаша хубаво вино с добри приятели.

— Наистина скромна цел — обади се Гейбриъл.

Мартин се усмихна и седна.

— Но дори и скромно желание като това не се осъществява лесно. То означава общество със свободно време, група хора с достатъчни доходи, за да си купят мерло, и най-вече желание да се наслаждаваш на малките радости в живота. — Усмихна се и вдигна чашата си. — В този смисъл чашата вино се превръща в революционен призив.

Мая не разбираше от вина, но това беше приятно на вкус и й напомняше на череши. Лек ветрец подухна от каньона и пламъчетата на трите лампи потрепнаха. Над тях, в ясното небе над пустинята, имаше хиляди звезди.

— Искам да се извиня и на двама ви за негостоприемното посрещане — каза Мартин. — Искам да се извиня и на Антонио. Споменах за вас на съвета, но не гласувахме. Не мислех, че ще дойдете толкова скоро.

— Кажете ни само къде е пътевиждащият — отвърна Мая — и веднага ще си тръгнем.

— Може да няма пътевиждащ — изръмжа Антонио. — А може и вие да сте шпиони, пратени от Табулата.

— Тази сутрин се ядоса, че е арлекин — обади се Мартин. — А сега я обвиняваш, че е шпионин.

— Всичко е възможно.

Мартин се усмихна. Жена му се появи по стълбите с поднос с храна.

— Дори и да са шпиони, те са наши гости и заслужават прилична вечеря. Казвам първо да хапнем. И после да говорим на пълен стомах.

Плата и купи с храна се подаваха от ръка на ръка. Салата. Лазаня. Току-що изпечен хляб от пещта на комуната. Докато вечеряха, четиримата членове на Нова хармония се поотпуснаха и започнаха да си говорят по работа. Водопроводна тръба течала. На един от камионите трябвало да се смени маслото. Предстояло пътуване до Сан Лукас след няколко дни и трябвало да тръгнат много рано, защото един от тийнейджърите щял да се явява на изпит за колеж.

До тринайсет децата се обучаваха в комуналния център, но преподавателите им бяха от целия свят — най-вече студенти, които преподаваха по интернет. Няколко колежа бяха предложили пълна стипендия на момиче, завършило миналата година училището в Нова хармония — бяха впечатлени от дете, което изучава висша математика и може да превежда пиесите на Молиер, но освен това знае как да изкопае кладенец и да оправи развален дизелов двигател.

— Какъв е най-големият проблем тук? — попита Гейбриъл.

— Винаги изниква нещо, но намираме начин да се оправим — обясни Ребека. — Например повечето къщи имат поне по едно огнище и пушекът оставаше над долината. Децата кашляха. Човек не можеше да види небето. Затова се събрахме и решихме, че никой не може да пали огън, ако над комуналния център не се вее син флаг.

— Религиозни ли сте? — попита Мая.

— Аз съм християнин — отвърна Антонио. — Мартин и Ребека са евреи. Джоун е будистка. Имаме пълен спектър от вярвания, но всеки има право на собствен духовен живот.

Ребека погледна съпруга си.

— Всички сме живели в Голямата машина. Но всичко започна да се променя, след като колата на Мартин се счупи на магистралата.

— Май от там се почна — продължи Мартин. — Преди осем години живеех в Хюстън, бях брокер на недвижимо имущество за богати фамилии, които имаха търговски обекти. Имахме две къщи и три коли и…

— И той беше нещастен — прекъсна го Ребека. — Щом се прибереше от работа, слизаше в мазето с бутилка скоч, гледаше стари филми и заспиваше на дивана.

Мартин поклати глава.

— Хората са в състояние да се самозалъгват до безкрай. Можем да оправдаем тъгата, независимо колко е голяма, ако пасва на собствената ни представа за реалността. Вероятно щях да тъпча по същия път до края на живота си, но нещо се случи. Ходих в командировка във Вирджиния, беше ужасно. Новите ми клиенти бяха като ненаситни деца, без никакво чувство за отговорност. В един момент на срещата предложих да дадат процент от годишния си доход за благотворителност в техния град и те се оплакаха, че не съм достатъчно твърд, за да се справя с инвестициите им. После стана още по-лошо. На летището във Вашингтон имаше стотици полицаи, заради някаква тревога. На два пъти ме претърсиха и станах свидетел на това как един мъж получи сърдечен удар в чакалнята. Полетът ми закъсня шест часа. През цялото време пих и зяпах телевизора в бара на летището. Още смърт и разрушения. Престъпност. Замърсяване. Всички новини ми казваха, че трябва да се страхувам. Всички реклами ми казваха, че трябва да купувам неща, от които нямам нужда. Посланието беше, че хората могат да са само пасивни жертви или консуматори. Когато пристигнах в Хюстън, беше четирийсет и два градуса, а влажността на въздуха над деветдесет процента. На половината път към вкъщи колата ми се развали на магистралата. Никой не спря, разбира се. Никой не искаше да ми помогне. Излязох от колата и погледнах небето. Беше мръсно кафяво от отровните газове. Наоколо боклуци. Рев на коли. Осъзнах, че няма за какво да се тревожа за ада в отвъдното, защото ние вече сме го създали на земята. И точно тогава се случи. — Той се усмихна. — Един пикап спря зад колата ми и от него слезе мъж. Беше на моя възраст, с джинси и работна риза, и носеше стара керамична чаша — без дръжка, като тези, които използват за чайната церемония в Япония. Приближи се до мен, нито се представи, нито попита какво й е на колата ми. Погледна ме в очите и аз усетих, че сякаш ме познава, че разбира какво изпитвам в момента. После ми подаде чашата и каза: „Пийни вода, сигурно си жаден“. Изпих водата, беше студена и вкусна. Мъжът вдигна капака на колата ми, пипна нещо по двигателя и след няколко минути тя тръгна. Обикновено просто щях да му дам пари и да продължа, но в случая не вървеше, така че го поканих у дома на вечеря. След двайсет минути вече бяхме вкъщи.