Джон Хокс - Странникът

Четирийсетинагодишен мускулест латиноамериканец беше коленичил в прахта и размерваше парче шперплат. Беше с шорти, изпоцапана фланелка и много износен колан с инструменти. Щом ги видя, се изправи и се приближи към тях.

— Търсите ли някого?

Преди Мая да успее да отговори, Алис излезе от вратата на къщата с едър възрастен мъж с очила с дебели стъкла. Мъжът забърза към тях и се насили да се усмихне.

— Добре дошли в Нова хармония. Аз съм Мартин Гринуолд. А това е приятелят ми Антонио Гарденас. — Той се обърна към латиноамериканеца. — Това са посетителите, за които говорихме на заседанието на съвета. С мен се свърза един приятел от Европа.

Антонио не изглеждаше щастлив, че ги вижда. Раменете му се стегнаха и той леко се разкрачи, сякаш се готвеше да се бие.

— Виждаш ли какво виси на рамото й? Знаеш ли какво означава това?

— Говори по-тихо — отвърна Мартин.

— Тя е арлекин, по дяволите! Табулата няма да се зарадва, ако разбере, че е била тук.

— Тези хора са мои гости — твърдо заяви Мартин. — Алис ще ги заведе в Синята къща. Към седем ще дойдат в Жълтата къща и ще вечеряме заедно. Ти също си поканен, приятелю. Ще поговорим на чаша вино.

Антонио се поколеба няколко секунди, после се върна при строежа. В ролята на гид, Алис Чен придружи гостите до паркинга. Мая уви оръжията си в одеялото, а Гейбриъл метна нефритения меч през рамо. Последваха Алис обратно нагоре по склона към синя къща до страничен път, близо до потока. Беше сравнително малка — кухня, спалня и всекидневна с висок таван, стълби и място за спане отгоре. Два френски прозореца се отваряха към ограден двор с розмарин и синап.

Банята беше с висок таван, старовремска вана с лъвски крака и патинирани кранчета. Мая съблече мръсните си дрехи и влезе да се изкъпе. Водата имаше лек мирис на желязо, сякаш идваше от недрата на земята. Когато ваната се напълни наполовина, тя легна в нея и се опита да се отпусне. Някой беше сложил над мивката дива роза в тъмносиня бутилка. За миг тя забрави за опасностите и се съсредоточи върху тази единствена красива точка на света.

Ако Гейбриъл се окажеше странник, щеше да продължи да го пази. Ако пътевиждащият решеше, че Гейбриъл е просто обикновена душа, щеше да се наложи да си отиде завинаги. Отпусна се и си представи как Гейбриъл остава в Нова хармония, влюбва се в някоя красива млада жена, която обича да пече хляб. Постепенно въображението й я повлече по тъмна пътека и тя си представи как стои през нощта пред къщата и гледа през прозореца как Гейбриъл и жена му приготвят вечерята. „Арлекин. Ръцете ти са изцапани с кръв. Стой далече.“

Насапуниса и изми косата си, откри в шкафа хавлия и тръгна към спалнята. Гейбриъл беше на втория етаж. След няколко минути го чу да ругае. После дървената стълба изскърца — той слизаше да се изкъпе.

По залез-слънце тя извади от сака си син потник и дълга до глезените памучна пола. Погледна се в огледалото и с радост установи, че изглежда съвсем обикновена, като всички жени, с които Гейбриъл беше излизал в Лос Анжелис. После вдигна полата и закопча двата ножа на краката си. Останалите оръжия бяха скрити под завивките на леглото.

Отиде във всекидневната. Гейбриъл седеше на тъмно. Надничаше през цепката на пердетата.

— Някой се крие в храстите на десетина метра нагоре по хълма. Наблюдават къщата.

— Сигурно е Антонио Гарденас или някой негов приятел.

— И какво ще правим?

— Нищо. Да вървим да търсим Жълтата къща.

Излязоха. Мая се опитваше да върви спокойно. Не беше сигурна дали някой ги следи. Въздухът беше топъл, мракът вече загръщаше боровете.

Жълтата къща беше близо до един от мостовете. Газени лампи горяха на плоския покрив, чуваха се човешки гласове.

Влязоха и видяха осем деца на различна възраст да вечерят на една дълга маса. Ниска жена с къдрава червена коса се въртеше в кухнята. Беше с дънкова пола и фланелка с картинка на наблюдателна камера, зачеркната с червена черта. Символ на съпротивата срещу Голямата машина. Мая беше виждала този символ на пода на един денс клуб в Берлин, както и нарисуван със спрей на една стена в Мадрид.

С лъжица в ръка, жената се приближи да ги поздрави.

— Аз съм Ребека Гринуолд. Добре дошли!

Гейбриъл се усмихна и махна към децата.

— Много деца имате.

— Само две са наши. Трите деца на Антонио се хранят с нас, плюс дъщерята на Джоун, плюс две приятелчета от други семейства. Децата в комуната непрекъснато се хранят в нечия къща. След първата година трябваше да наложим правилото: детето трябва да се обади поне на двама възрастни до четири следобед. Това е правилото, но може да стане голяма лудница. Миналата седмица правихме тухли за пътя, така че имахме седем кални деца плюс три пубера, които ядат двойно. Доста спагети наготвих.