Джон Хокс - Странникът

— Всички възрастни в Нова хармония трябва да работят шест часа на ден, пет дни в седмицата — поясни Мартин. — Можеш да работиш в комуналния център, да помагаш в училище или в оранжериите. Произвеждаме си около една трета от храната — наши са яйцата и зеленчуците — и купуваме останалото. В комуната няма престъпления. Нямаме ипотеки, нито дългове по кредитни карти. И имаме най-големия лукс: много свободно време.

— И какво правите с това време? — попита Мая.

Джоун си сложи очилата.

— Аз ходя да се катеря с дъщеря ми. Знае всички пътеки наоколо. Някои от тийнейджърите ме учат как да летя с делтапланер.

— Аз правя мебели — каза Антонио. — Същински произведения на изкуството, само дето можеш да седиш на тях. Аз направих тази маса на Мартин.

— Аз се уча да свиря на чело — засмя се Ребека. — Учителят ми е в Барселона. Използвам компютърна камера, може да ме гледа и слуша, докато свиря.

— Аз контактувам с други хора по интернет през свободното си време — на свой ред каза Мартин. — Някои от новите ми приятели дойдоха да живеят в Нова хармония. Вече наброяваме двайсет и едно семейства.

— Нова хармония помага за разпространяването на информация за Голямата машина — каза Ребека. — Преди няколко години Белият дом предложи нещо, наречено „лична карта с предпазен чип“. Беше отхвърлено при гласуването в Конгреса, но чухме, че се използвало вече при персонала на големи корпорации. След няколко години правителството ще предложи идеята отново и ще я гласува със закон.

— Но вие реално не сте се откъснали от модерния живот — каза Мая. — Имате компютри, електричество.

— И съвременна медицина — обади се Джоун. — Консултирам се с други лекари по интернет и имаме пълна групова застраховка в случай на сериозно заболяване. Не знам дали е заради движението, храната или липсата на стрес, но хората тук рядко се разболяват.

— Не искаме да избягаме от света и да се преструваме на средновековни фермери — каза Мартин. — Целта ни е сами да управляваме живота си и да докажем, че нашият Трети път действа. Има и други групи като Нова хармония — същата смесица от развити технологии и прости техники, — държим връзка по интернет. Нова комуна беше създадена в Канада само преди два месеца.

Гейбриъл не беше казал нищо от доста време, но не изпускаше от поглед Мартин.

— Кажи ми нещо — промълви накрая. — Как се казваше странникът?

— Матю.

— А фамилията му?

— Така и не я каза.

— Имате ли негова снимка?

— Май има една в шкафа. — Ребека се изправи. — Да я…

— Няма нужда — намеси се Антонио. — Аз имам у мен.

Бръкна в задния си джоб и извади кожен тефтер, натъпкан с листчета, стари рецепти и строителни планове. Остави го на масата и започна да прелиства страниците. Накрая извади една малка снимка.

— Жена ми я направи четири дни, преди странникът да си тръгне. Дойде на вечеря у нас.

Държеше снимката внимателно за единия край, сякаш беше безценна реликва, и я подаде на Гейбриъл през масата. Гейбриъл я взе и дълго се взира в нея.

— Кога е направена?

— Преди осем години.

Гейбриъл ги погледна. На лицето му беше изписана болка, надежда, радост.

— Това е баща ми. Мислехме го за мъртъв, загинал при пожар, но ето го — седнал до теб.

Гейбриъл седеше под нощното небе и се взираше в смачканата снимка на баща си. Най-много от всичко му се искаше Майкъл да е тук сега с него. Двамата бяха стояли до овъглените останки на къщата в Южна Дакота. Бяха обикаляли заедно из страната, бяха си шепнали нощем, докато майка им спеше. Дали татко е жив? Дали ги търси?

Бяха продължили да го търсят, очакваха да го видят седнал на някоя автобусна спирка или загледан през прозореца на някое кафе. Понякога, когато влизаха в нов град, се споглеждаха, обзети от напрежение и вълнение. Може би баща им живееше тук. Може би беше близо — много близо, — трябваше само да минат още две пресечки на изток и да завият наляво. Чак когато стигнаха в Лос Анжелис, Майкъл заяви, че слага край на спекулациите. Баща ни е мъртъв или си е отишъл завинаги. Да загърбим миналото и да продължим напред.

Звездите над тях проблясваха. Гейбриъл разпитваше четиримата членове на Нова хармония. Антонио и останалите му съчувстваха, но не можеха да му кажат кой знае какво. Не знаеха как да открият странника. Не се беше свързвал с тях, нито беше оставил някакъв адрес.

— Споменавал ли е, че има семейство? Жена? Двама сина?

Ребека постави ръка на рамото на Гейбриъл.