Джон Хокс - Странникът

— Добро утро, Антонио! Този път си довел и приятели.

— Доктор Бригс, това е Гейбриъл Кориган. Той е син на странник и иска да разбере дали…

— Да, разбира се. Добре дошли! — Докторката свали дясната ръкавица и стисна ръката на Гейбриъл. — Аз съм София Бригс. — Пръстите й бяха здрави, а синьо-зеленикавите очи — пронизителни, критични. Гейбриъл почувства, че го преценяват. Тя се извърна от него и каза: — А ти си…

— Мая, приятелка на Гейбриъл.

Доктор Бригс кимна към металния тубус на рамото на Мая — явно знаеше какво съдържа.

— Мислех, че всички арлекини са мъртви, убити след различни самоунищожителни жестове. Май си прекалено млада за този занаят.

— А ти май си прекалено стара.

— Имаш дух. Съпротива. Харесва ми. — София влезе в караваната и хвърли ръкавиците и маската в пластмасовата касетка за мляко на пода. Стреснати от шума, две големи змии изпълзяха изпод сенките на караваната и се стрелнаха към генератора.

— Добре дошли в земята на Lampropetis getula, обикновената кралска змия. Разбира се, те изобщо не са обикновени. Те са смели, умни и направо удивителни влечуги — още един Божи дар на пропадналия свят. Това, което виждате, е подвидът splendida, аризонската пустинна кралска змия. Хранят се с медни и гърмящи змии, както и с жаби, птици и плъхове. Много обичат да убиват плъхове. Особено големи и гадни.

— Доктор Бригс изучава змиите — каза Антонио.

— Аз съм биолог със специалност влечуги. Преподавах двайсет и осем години в университета в Ню Хампшир, докато не ме принудиха да напусна. Да бяхте видели как ректорът Мичъл, глупав дребен човек, който едвам се качваше по стълбите с охкане и пъшкане, ми каза, че здравето ми било прекалено крехко за аудиторията. Глупости. Няколко седмици след обяда в моя чест започнах да получавам съобщения от приятели по интернет, че Табулата е открила, че съм пътевиждаща.

Антонио пусна торбата си на масата.

— Но не се е отказала.

— И защо да го правя? Не съм страхлива. Имам три пушки и знам как да си служа с тях. После Антонио и Мартин откриха това място и ме подмамиха. Умни ученици сте вие двамата.

— Знаехме, че няма да устоиш — каза Антонио.

— Прави сте. Преди петдесет години правителството пръсна милиони за изграждането на тази абсурдна ракетна площадка. — София мина покрай караваната и посочи три огромни бетонни кръга в ръждясали стоманени рамки. — Това там са капаците на силозите. Могат да се отварят и затварят отвътре.

Обърна се и посочи една могила на около километър.

— След като ракетите били изтеглени, окръгът превърнал мястото в бунище. Двайсет сантиметра под пръстта и мушамата лежи двайсетгодишен гниещ боклук, развъдник на огромна популация плъхове. Плъховете ядат боклука и се размножават. Кралските змии ядат плъховете, живеят и се размножават в силозите. Аз изучавам вида splendida, и то доста успешно.

— И какво ще правим сега? — попита Гейбриъл.

— Ще обядваме, естествено. Хлябът трябва да се изяде, преди да е станал на камък.

София им даде задачи и те приготвиха обяд от лесно развалящата се храна. Мая трябваше да нареже хляба и явно се нервира от тъпия нож. Обядът беше семпъл, но вкусен. Пресни домати с олио и оцет. Много мазно козе сирене, нарязано на кубчета. Ръжен хляб. Ягоди. За десерт София извади парче белгийски шоколад и даде на всеки точно по две квадратчета.

Змиите бяха навсякъде. Щом й се изпречеха на пътя, София ги стискаше здраво и ги носеше до едно влажно място близо до навеса. Мая седеше като йога на стола, да не би случайно някоя змия да пропълзи в краката й. Докато се хранеха, Гейбриъл научи още малко факти за София Бригс. Нямаше деца. Никога не се беше омъжвала. Беше претърпяла операция на бедрото преди няколко години — като се изключеше това, се опитваше да стои далеч от докторите.

Когато била на четирийсет, започнала всяка година да посещава Нарсис Снейк Дене в Манитоба, за да изучава петдесетте хиляди червени жартиерни змии, които изпълзявали от варовиковите пещери по време на размножителния си период. Станала близка приятелка с един католически свещеник, който живеел там, и след години той й разкрил, че е пътевиждащ.

— Отец Мориси беше удивителен човек — каза тя. — Като повечето свещеници беше отслужил хиляди кръщенета, сватби и погребения, но наистина се беше поучил от опита си. Беше проницателен човек. Много мъдър. Понякога имах чувството, че може да ми прочете мислите.

— И защо избра вас? — попита Гейбриъл.

София размаза мекото козе сирене върху парче хляб.