Джон Хокс - Странникът

— И как се стига дотам?

— Светлината излиза от тялото ти. За да стане това, трябва да се движиш съвсем леко. Първия път е изненадващо, дори болезнено. После Светлината ти трябва да прекоси четири прегради, за да стигне до всеки от различните светове. Преградите се състоят от вода, огън, земя и въздух. Няма определен ред, по който трябва да ги преминеш. Щом Светлината ти намери пътя, след това винаги ще можеш да го откриваш.

— И тогава влизаш в шестте свята — каза Гейбриъл. — Как изглеждат?

— Ние живеем в Четвъртия свят, Гейбриъл. Това е човешката реалност. Как изглежда нашият свят? Красив. Ужасен. Болезнен. Вдъхновяващ. — София вдигна едно парче бетон и го хвърли в ъгъла. — Всяка реалност с кралски змии и ментов сладолед с шоколадови парченца си има и хубавата страна.

— Ами другите места?

— Всеки човек може да намери следи от световете в собственото си сърце. Във всеки свят преобладава определено качество. В Шестия свят на боговете гордостта е грях. В Петия свят на полубоговете грях е завистта. Трябва да разбереш, че не говорим за Господ, силата, която е създала вселената. Според тибетските монаси боговете и полубоговете са човешки същества от друга реалност.

— И ние живеем в Четвъртия свят…

— Където грях е желанието. — София се извърна да огледа една кралска змия, която бавно пълзеше по водосточната тръба. — Животните от Третия свят не знаят за наличието на останалите. Вторият свят е населен с гладни призраци, които никога не могат да бъдат заситени. Първият свят е град на омраза и гняв, управляван от хора без състрадание. Това място има и други имена: Шеол, Хадес, Ад.

Гейбриъл стоеше като затворник пред разстрел.

— Ти си пътевиждащата. Кажи ми какво трябва да направя.

София Бригс явно се забавляваше.

— Уморен ли си, Гейбриъл?

— Беше дълъг ден.

— Тогава трябва да поспиш.

Извади от джоба си маркер и се приближи до стената.

— Трябва да сринеш разликата между този свят и сънищата си. Ще ти покажа осемдесет и първия път. Той бил открит от един евреин, който изповядвал Кабалата. Живеел в северната част на Галилея, в град Сафед.

Написа на стената четири букви от еврейската азбука.

— Това е тетраграматон — името Господне, изписано с четири букви. Опитай се да запазиш тези букви в ума си, докато заспиваш. Не мисли нито за себе си, нито за мен, нито за кралските змии. На три пъти в съня си трябва да се запиташ: „Буден ли съм, или сънувам?“ Не отваряй очи, остани в света на сънищата и наблюдавай какво става.

— Това ли е всичко?

Тя се усмихна и тръгна към вратата.

— Това е начало.

Гейбриъл свали ботушите си, легна на походното легло и се загледа в четирите еврейски букви. Не можеше нито да ги прочете, нито да ги произнесе, но очертанията им започнаха да изпълват съзнанието му. Едната приличаше на заслон от буря. Тръстика. Още един заслон. И после малка извита линия, която приличаше на змия.

Потъна в дълбок сън и после се събуди, или остана в полусънно състояние, не беше сигурен. Гледаше тетраграматона, нарисуван с червен пясък върху сивия бетонен под. Докато го гледаше, силен порив на вятъра помете името Господне.

Събуди се целият в пот. Нещо беше станало с електрическата крушка и в стаята цареше мрак. Слаба светлина идваше от коридора, който водеше към главния тунел.

— Ей! — провикна се той. — София?

— Идвам.

Чу приближаващи се стъпки. София явно знаеше пътя дори и в тъмното.

— Често се случва. Влагата се просмуква в бетона и прониква в електрическата инсталация. — София почука по електрическата крушка с пръст и тя светна.

— Готово.

Приближи се до походното легло и вдигна газовата лампа.

— Това е твоята лампа. Ако токът угасне или искаш да изследваш района, взимаш я с теб. — Тя се вгледа в лицето му. — Е, как спа?

— Добре.

— Помниш ли съня си?

— Почти. После не можах да остана повече в него.

— Всичко това иска време. Ела с мен. И си вземи меча.

Гейбриъл я последва в главния тунел. Не знаеше колко време е спал. Сутрин ли беше, или още нощ? Електрическите крушки ту светваха, ту гаснеха — на трийсет метра над главите им вятърът въртеше перките на генератора. Понякога духваше по-силно и крушките светваха по-ярко. Когато стихнеше, захранването идваше единствено от акумулаторите и жичките на крушките ставаха тъмнооранжеви като жарава на гаснещ огън.

— Искам да поработиш върху седемнайсетия път. Носиш си меч, така че идеята ми се струва добра. Този път е изнамерен от японци или китайци: някаква култура с мечове. Учи те да съсредоточаваш мислите си, без да мислиш.