Джон Хокс - Странникът

Спряха в дъното на тунела и София посочи една локва върху ръждивите метални плочи.

— Стигнахме.

— Какво трябва да направя?

— Погледни нагоре, Гейбриъл. Право нагоре.

Той вдигна глава и видя как на един от трегерите се оформя капка вода. След три секунди капката падна от трегера и пльосна в локвата на стоманения под.

— Изтегли меча си и разсечи капката на две, преди да е паднала.

За миг си помисли, че София се занася, като му възлага такава непосилна задача, но тя не се усмихваше. Изведнъж издърпа нефритения меч. Лъскавото острие проблесна в сенките. Той стисна оръжието с две ръце, зае позиция от кендото и зачака. Капката вода над главата му набъбна, потрепери и полетя надолу. Той замахна с меча и изобщо не я улучи.

— Не я чакай — каза София. — Просто бъди готов.

Пътевиждащата го остави сам. На трегера се образуваше нова капка. Щеше да падне след две секунди. Една секунда. Сега. Капката се откъсна и той замахна с надежда и желание.

След схватката в жилищния комплекс на Майкъл Холис се върна в школата си по бойни изкуства на Флорънс Авеню и изкара последния си ден като инструктор. Каза на двамата си най-добри ученици, Марко Мартинес и Томи Ву, че им оставя школата. Марко щеше да поеме напредналите, а Томи часовете с начинаещите. Щяха да си поделят разходите поравно през първата година и после да решат дали искат да продължат да са съдружници.

— Вероятно ще дойдат да ме търсят едни хора. Може да са истински полицаи, а може да използват и фалшиви документи. Кажете им, че съм решил да се върна в Бразилия и да се присъединя към някой боен клуб.

— Трябват ли ти пари? — попита Марко. — Имам триста долара в апартамента си.

— Не, нямам нужда. Очаквам едни хора от Европа да ми пратят.

Томи и Марко се спогледаха. Вероятно решиха, че търгува с наркотици.

На път към къщи Холис мина през една бакалия, обиколи щандовете и напълни количката с храна. Започна да осъзнава, че онова, което някога бе сметнал за важно решение — да напусне църквата и да иде в Бразилия, — само го е подготвяло за момента, в който Вики Фрейзър и Мая влязоха в школата му. Можеше да им откаже, но нямаше да постъпи правилно. Цял живот се беше готвил за тази битка.

Подкара към къщи. Не спираше да се оглежда за непознати, които да се набиват на очи. Почувства се уязвим, когато отвори портата и паркира колата в гаража. Нещо премина през сенките, когато отвори задната врата и влезе в кухнята. Той отскочи, после се разсмя — беше Гарви, котаракът му.

Табулата вече беше наясно, че тъмнокож мъж е нападнал наемниците в асансьора. Холис знаеше, че на компютрите няма да им отнеме много време да открият името му. Пастира беше използвал Вики да посрещне Мая на летището. Голямата машина вероятно разполагаше с имената на всички членове на местната църква на Джоунс. Холис беше напуснал паството преди няколко години, но всички знаеха, че преподава бойни изкуства.

Въпреки че Табулата искаше да го убие, той нямаше да избяга. Имаше причини да не го прави — трябваше да получи петте хиляди долара от арлекините, а и оставането в Лос Анжелис пасваше на бойния му стил. Холис винаги отвръщаше на удара. Когато се биеше по състезания, винаги оставяше противника да атакува пръв в началото на всеки рунд. Ударите на съперника го караха да се чувства силен и в правото си да се защити. Искаше лошите да направят първата крачка, за да може да ги унищожи.

Зареди автомата и седна във всекидневната, без да пали лампите. Не пусна нито телевизора, нито радиото. За вечеря яде овесени ядки. От време на време Гарви се разхождаше с навирена опашка и му мяташе по някой скептичен поглед. Когато се стъмни, Холис се качи на покрива на къщата с постелка от порест каучук и спален чувал. Скрит зад климатика, лежеше по гръб и гледаше небето. Мая беше казала, че Табулата използвала термални скенери, за да гледа през стените. Холис можеше да се защити през деня, но не искаше Табулата да знае къде спи. Беше включил климатика и се надяваше, че топлината на електромотора ще скрие топлината, излъчвана от тялото му.

На следващия ден пощальонът донесе пратка от Германия: две книги за ориенталски килими. Между страниците нямаше нищо, но когато разряза кориците с бръснарско ножче, откри пет хиляди долара, на банкноти по сто. Човекът, който плащаше, беше пъхнал малка визитна картичка със съобщение: „Самотен ли си? Очакват те нови приятели.“

Докато броеше парите, Холис се усмихна. Очакват те нови приятели. Арлекини. Истински. Е, може и да му трябваше подкрепление, ако му се наложеше да се бие отново с Табулата.