Джон Хокс - Странникът

— Не умея кой знае колко да общувам с хора. Даже не обичам кой знае колко хората. Те са суетни и глупави. Но съм се научила да бъда наблюдателна. Мога да се съсредоточа върху нещо и да се абстрахирам от страничните подробности. Вероятно отец Мориси е можел да намери и някой по-добър от мен, но имаше рак на лимфните възли и почина четири месеца след като му поставиха диагнозата. Взех си един семестър отпуска и седях до болничното му легло, за да ми предаде познанията си.

Когато се нахраниха, София стана и погледна Мая.

— Мисля, че е време да си вървиш, млада госпожице. Имам сателитен телефон в караваната. Ще се обадя на Мартин, щом свършим.

Антонио взе празните торби и пое по обратния път. Мая и Гейбриъл се приближиха един към друг, но и двамата мълчаха. Той се чудеше какво може да й каже. Грижи се за себе си. Приятно пътуване. До скоро. Нито едно от обичайните сбогувания на се отнасяше до арлекините.

— Довиждане! — каза тя.

— Довиждане!

Мая направи няколко крачки, после спря и се извърна да го погледне.

— Дръж нефритения меч при теб. Не забравяй. Талисман е.

И после си тръгна, тялото й се смаляваше все повече и повече и тя изчезна по пътя.

— Тя те харесва.

Гейбриъл се извърна и разбра, че София ги е наблюдавала внимателно.

— Ние се уважаваме…

— Ако една жена ми каже това, ще я помисля за изключително тъпа, но ти си просто типичен мъж. — София отиде до масата и започна да вдига чиниите. — Мая те харесва, Гейбриъл. Но това е абсолютно забранено за един арлекин. Притежават голяма сила. В замяна на тази дарба те са може би най-самотните хора на света. Не може да позволи на каквото и да е чувство да замъгли преценката й.

След като прибраха храната и измиха чиниите в един пластмасов леген, София го разпита за семейството му. Научната й подготовка си личеше от систематичния начин, по който събираше информация.

— Как разбра това? — питаше непрекъснато тя. — Какво те кара да мислиш, че е вярно?

Слънцето се спусна към хоризонта. Каменистата земя започна да изстива, вятърът се усили. Парашутът над главите им започна да плющи и да се издува. София явно се забавляваше, докато Гейбриъл описваше неуспешните си опити да стане странник.

— Някои странници могат да се научат как да минават и сами — каза тя. — Но не и в нашия безумен свят.

— Защо не?

— Сетивата ни са претоварени от всевъзможните шумове и светлини около нас. В миналото потенциалният странник се свирал в някоя пещера или търсел свято място в храм. Трябва да си на тихо място, като нашия силоз за ракети. — София затвори и последната кутия с храна и се обърна към него. — Искам да ми обещаеш, че ще останеш в силоза поне осем дни.

— Това е доста време — отвърна Гейбриъл. — Мислех, че бързо ще разбереш дали имам силата да преминавам.

— Ти трябва да го откриеш, млади момко, не аз. Или приемаш правилата, или се връщаш в Лос Анжелис.

— Добре. Осем дни. Няма проблем. — Гейбриъл отиде до масата и си взе торбата и нефритения меч. — Искам да го направя, доктор Бригс. За мен е важно. Може да се свържа с брат ми и баща ми…

— Не бих мислила за това. Няма да ти помогне. — София изтърси една кралска змия от капака на някакъв сандък и извади газова лампа. — Знаеш ли защо обичам змиите? Господ ги е създал да са чисти и красиви. Докато изучавах змиите, се вдъхнових и реших да се освободя от всичкия безпорядък и цялата глупост в живота си.

Гейбриъл огледа ракетната площадка и пустинния пейзаж. Стори му се, че се кани да напусне всичко и да поеме на дълъг път.

— Ще направя каквото е необходимо.

— Добре. Да вървим под земята.

Дебел черен кабел се спускаше от вятърния генератор към ракетния силоз.

София Бригс тръгна покрай него през ракетната площадка към една рампа, която водеше надолу към обезопасен участък с метален под.

— Когато складирали ракетите тук, главният вход бил през товарен асансьор. Но правителството си прибрало асансьора, когато продали площадката на окръга. Змиите имат десетки начини да влязат, но ние трябва да използваме аварийната стълба.

София сложи лампата на земята и я запали с кибрит. Лампата засвети с нажежен до бяло пламък и тя вдигна люка с две ръце. Видя се метална стълба, която водеше към мрака. Гейбриъл знаеше, че кралските змии не са опасни за хората, но му стана гадно, когато видя една голяма да се спуска надолу по стъпалата.

— Къде отива?

— На някое от многото места. В силоза има поне три-четири хиляди змии. Тук се въдят. — София слезе две стъпала надолу и спря. — Змиите притесняват ли те?