Джон Хокс - Странникът

— Добре. — Той даде на Мая кредитната карта и ключа на мотора. Мая изглеждаше така, сякаш искаше да му каже нещо важно, но стана, без да промълви нито дума, и тръгна към вратата.

— Побързай със закуската — каза от прага. — Антонио ще дойде всеки момент.

— Може да се окаже загуба на време. Може да не съм странник.

— Отчитам тази възможност.

— Така че не рискувай живота си и не върши луди работи.

Мая го погледна и се усмихна. Гейбриъл усети, че сякаш вече нещо ги свързва. Не бяха точно приятели, по-скоро войници в една и съща армия. И тогава, за пръв път, откакто я познаваше, чу Мая да се смее.

— Всичко е лудост, Гейбриъл. Но ще откриеш своя здрав разум.

Антонио Гарденас дойде след десет минути и каза, че ще ги откара до пътевиждащия. Гейбриъл взе нефритения меч и раницата си. В багажника на пикапа на Антонио имаше три брезентови торби с консерви, хляб и пресни зеленчуци.

— Когато пътевиждащият пристигна, цял месец стоях там, за да направя вятърен генератор за помпата и осветлението — каза Антонио. — Сега ходя на всеки две седмици да нося провизии.

— И какъв е той? — попита Гейбриъл. — Така и нищо не ни каза.

Докато пикапът бавно слизаше по пътя, Антонио махна на няколко деца.

— Много силна личност. Кажи истината и всичко ще е наред.

Излязоха на шосето за Сан Лукас и след няколко километра отбиха по изоставен асфалтов път — права линия през пустинята. Навсякъде имаше знаци „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, някои висяха от метални стълбове, други бяха поставени направо на земята.

— Бивша ракетна установка — обясни Антонио. — Било е военна база близо трийсет години. Оградена отвсякъде. Свръх секретна. После министерството на отбраната махнало ракетите и продало земята на общината за бунище. Когато общината реши да я продаде, нашата група я купи. Черистотин акра.

— Голям пущинак — каза Мая.

— Както ще видите, има доста преимущества за пътевиждащия.

Меча трева и кактуси закачаха пикапа отстрани. Пътят се скри под пясъка за стотина метра, после пак се показа. Наклонът се увеличи и покрай тях се занизаха червени скали и горички. Дебелите пустинни дървета издигаха покритите си с копиевидни листа клони като ръце на пророк.

След двайсетина минути внимателно шофиране стигнаха до ограда от бодлива тел и разнебитена порта.

— От тук трябва да продължим пеша — каза Антонио.

Слязоха от пикапа, нарамиха торбите с храна, провряха се през една дупка в портата и тръгнаха.

Скоро Гейбриъл видя вятърния генератор. Кулата трептеше от жегата, която се вдигаше от пясъка. През пътя се стрелна змия, дълга почти метър, с кръгла глава и черно тяло с кремави ивици. Мая посегна към меча си.

— Не е отровна — каза Гейбриъл. — Освен това са доста плашливи.

— Отровна е — намеси се Антонио. — И изобщо не е плашлива.

Продължиха да вървят и видяха втора змия да пълзи из прахоляка, после трета да се припича на пътя. Всички бяха черни, но шарката и цветът на ивиците им бяха различни. Бели. Кремави. Бледожълти.

Още змии се появиха на пътя и Гейбриъл престана да ги брои. Десетки влечуги се свиваха на кълбо, плъзгаха се и ги оглеждаха с малките си черни очички. Мая изглеждаше притеснена, почти уплашена.

— Не обичаш ли змии?

Тя отвърна:

— В Англия няма много змии.

Наближиха генератора. Беше издигнат близо до една правоъгълна бетонна плоча с размерите на футболно игрище. Приличаше на огромен бункер, изоставен от военните. Южно от бетона имаше майка алуминиева каравана, която отразяваше светлината на пустинята. Един парашут беше опънат като тента над дървена маса за пикник и пластмасови кутии, пълни с инструменти и провизии.

Пътевиждащият беше коленичил до основата на генератора и заваряваше една подпора. Беше с джинси и карирана риза с дълги ръкави. Носеше кожени ръкавици. Предпазната маска скриваше лицето му. Явно се беше съсредоточил върху пламъка на електрода.

Една двуметрова змия се стрелна пред тях и почти обърса обувките на Гейбриъл. Той забеляза, че пясъкът от двете страни на пътя е осеян с хиляди едва забележими извити линии, следи от движението на влечугите по безводната земя.

На трийсетина стъпки от кулата Антонио извика и размаха ръце. Пътевиждащият го чу, изправи се и вдигна предпазната маска. Отначало Гейбриъл помисли, че е старец с побеляла коса. Когато се приближиха, видя, че е жена. Минаваше седемдесетте, имаше широко чело и правилен нос. Лицето й излъчваше огромна сила, без капчица сантименталност.