Джон Хокс - Странникът

— Не, никога нищо не е казвал.

— Какво ви каза, когато се сбогува?

— Прегърна ни поред и застана на вратата. — Гласът на Майкъл беше напрегнат и развълнуван. — Каза, че властимащите ще се опитат да ни уплашат и да ни изпълнят с омраза. Ще се опитат да контролират живота ни и да ни разсейват…

— … с лъскави илюзии — продължи Джоун.

— Да. С лъскави илюзии. Но че никога не бива да забравяме, че Светлината е в сърцата ни.

Снимката — и реакцията на Гейбриъл — решиха поне един проблем. Антонио вече не мислеше, че двамата с Мая са шпиони на Табулата. Когато допиха виното, Антонио обясни, че комуната пазела един пътевиждащ — живеел изолирано на трийсет мили на север. Ако искали да отидат, утре сутринта щял да ги заведе.

По пътя към Синята къща Мая мълчеше. Влезе първа. В действието й имаше нещо агресивно — сякаш на всяко ново място можеха да бъдат нападнати. Не запали лампите — явно беше запомнила разположението на всички мебели. Бързо провери къщата, после двамата се изправиха един срещу друг във всекидневната.

— Спокойно, Мая. Тук сме в безопасност.

Тя поклати глава, сякаш беше изтърсил абсолютна глупост. „Безопасност“ беше измамна дума. Поредната илюзия.

— Никога не съм виждала баща ти и не знам къде е — каза Мая. — Но исках да ти кажа само, че може би го е направил, за да ви предпази. Къщата ви е била разрушена. Семейството ти е минало в нелегалност. Според нашия шпионин Табулата ви е мислила за мъртви. Щели сте да бъдете в безопасност, ако Майкъл не се беше върнал в Мрежата.

— Възможно е и това да е причината. Но аз още…

— Искаш да го видиш.

Гейбриъл кимна.

— Може да го намериш някой ден. Ако притежаваш силата да станеш странник, можеш да го срещнеш в някой друг свят.

Гейбриъл се качи по стълбата да си легне. Опита се да заспи, но не можа. От каньона задуха студен вятър и заблъска по капаците на прозорците, Гейбриъл седна в леглото и се опита да стане странник. Нищо от това не беше истинско. Тялото му не беше истинско. И можеше да го напусне. Просто. Ей. Така.

Повече от час спори сам със себе си. Да предположим, че притежавам силата, трябва само да приема факта. А плюс В е равно на С. Когато логиката не свърши работа, той затвори очи и се поддаде на напора на чувствата. Можеше да открие баща си и да говори с него, ако успееше да се освободи от клетката на плътта. В съзнанието си се опита да излезе от тъмно на светло, но когато отвори очи, продължаваше да си седи на леглото. Ядосан и отчаян, заби юмрук в матрака.

Най-накрая заспа и се събуди на разсъмване, целият усукан в грубото вълнено одеяло. Когато сенките изчезнаха от ъглите, навлече дрехите си и слезе по стълбата. В банята нямаше никого, спалнята също беше празна. Той тръгна по коридора към кухнята и надникна през открехнатата врата. Мая седеше с меча на скута си, поставила лявата си ръка върху масата, и се взираше в слънчевото петно върху покрития с червени плочки под. Заради меча и напрегнатото й изражение му се стори, че е откъсната от всякакъв човешки контакт. Съмняваше се, че може да има по-самотен живот: винаги гонена, винаги готова да се бие и да умре.

Щом Гейбриъл влезе в кухнята, Мая леко се извърна.

— Оставили ли са ни нещо за закуска? — попита той.

— В шкафа има чай и нес кафе. В хладилника — мляко, масло и хляб.

— На мен ми стига. — Гейбриъл напълни чайника и го сложи на котлона. — Ти защо не си си приготвила нещо?

— Не съм гладна.

— Знаеш ли нещо за този пътевиждащ? — попита Гейбриъл. — Млад ли е, стар ли е? От каква националност е? Снощи нищо не ни казаха.

— Пътевиждащият е тяхната тайна. Укриването му е техният акт на съпротива срещу Голямата машина, Антонио беше прав за едно: комуната може да си навлече големи беди, ако Табулата разбере, че сме били тук.

— И какво ще стане, когато се срещнем с пътевиждащия? Ще останеш ли да ме гледаш как си чупя главата?

— Имам друга работа. Не забравяй, че Табулата продължава да те търси. Трябва да ги накарам да повярват, че си някъде другаде.

— И как възнамеряваш да го направиш?

— Каза, че Майкъл ти е дал пари и кредитна карта, когато сте се разделили при шивашката фабрика.

— Понякога използвам картата му — отвърна Гейбриъл. — Нямам моя.

— Ще ми я дадеш ли?

— Ами Табулата? Няма ли да проследят номера й?

— Надявам се — отвърна Мая. — Ще използвам картата и мотора ти.

Гейбриъл не искаше да се откаже от мотора си, но знаеше, че Мая е права. Табулата знаеше регистрационния номер на мотора и имаше десетки начини да го проследи. Трябваше да остави всичко от стария живот зад гърба си.