Джон Хокс - Странникът

— Изчакайте навън — нареди той на двамата бодигардове и затвори вратата. После се здрависа с Майкъл.

— Радвам се да те видя. — Гласът му беше тих, хрипкав. — Кой е приятелят ти?

— Това е брат ми, Гейбриъл.

— Семейството е хубаво нещо. Никога не се дели от семейството си. — Господин Балон стисна ръката на Гейбриъл. — Имаш умен брат. Може би малко прекалено умен този път.

После седна на стола до телевизора. Майкъл седна на ръба на леглото с лице към него. Откакто бяха избягали от фермата в Южна Дакота, Гейбриъл постоянно беше наблюдавал брат си да убеждава непознати хора, че трябва да купят нещо или да станат част от плана му. Щеше доста да се озори с Господин Балон. Очите му едвам се виждаха зад тъмните очила и на устните му потрепваше усмивка, сякаш се канеше да гледа някое комедийно шоу.

— Говори ли с приятелите си във Филаделфия? — попита Майкъл.

— Ще трябва време, за да се уреди. Ще пазя теб и брат ти няколко дни, докато проблемът не се реши. Ще дадем сградата на Мелроуз на семейство Торели. Като отплата. Аз ще взема дяла ти от имота във Феърфакс.

— Прекалено е за една услуга — каза Майкъл. — Тогава няма да ми остане нищо.

— Направи грешка, Майкъл. И сега някой хора искат да те убият. По един или друг начин проблемът трябва да се реши.

— Може и така да е, но…

— Безопасността е на първо място. Губиш две офис сгради, но оставаш жив. — Като продължаваше да се усмихва, Господин Балон се наведе напред и каза: — Смятай го за урок.

Мая взе само видеокамерата и статива — куфара и дрехите остави в хотела. Във влака за Германия внимателно претърси видео оборудването си, но не откри проследяващи устройства. Ясно беше, че спокойният й живот е свършил. Щом Табулата откриеше мъртвия таксиметров шофьор, щяха да я преследват и да я убият при първа възможност. Знаеше, че ще й е трудно да се скрие. Табулата й беше направила хиляди снимки през годините, прекарани в Лондон. Сигурно имаха пръстовите й отпечатъци, гласовата характеристика и ДНК проба от кърпичките, които хвърляше в служебното кошче.

В Мюнхен спря една пакистанка на гарата и взе адреса на магазин за ислямски дрехи. Изкушаваше се да се покрие цялата със синя бурка, каквито носеха афганистанките, но чувалестата дреха щеше да й пречи да си служи с оръжия. Накрая си купи черен чадор, за да скрие западните си дрехи, и тъмни очила. На гарата унищожи английските си документи за самоличност и извади резервния си паспорт, с който се превърна в Гретхен Вос, студентка по медицина с баща немец и майка иранка.

Пътуването със самолет беше опасно, затова взе влак до Париж, отиде до спирка Галиени Метро и взе дневното разписание на автобусите до Англия. Автобусът беше пълен с имигранти от Сенегал и Северна Африка, влачеха чанти със стари дрехи. Когато автобусът стигна до Ламанша, всички слязоха да се разходят из огромния ферибот. Британските туристи си купуваха безмитен алкохол и тъпчеха монети в игралните автомати. Мая се загледа в някаква комедия по телевизията. Животът беше нормален — почти скучен — когато си гражданин. Изглежда, тези хора не осъзнаваха, или пък не си даваха сметка, че Голямата машина ги наблюдава.

Във Великобритания имаше четири милиона наблюдателни камери — по една на всеки петнайсет души. Тръна й беше казал, че всеки средностатистически гражданин, който работи в Лондон, се заснема от триста различни камери всеки ден. Когато въведе камерите, правителството разлепи плакати, които разгласяваха на всички, че са В БЕЗОПАСНОСТ ПОД ЗОРКОТО ОКО, под закрилата на новите антитерористични закони. Другите индустриални страни последваха примера на Великобритания.

Мая се чудеше дали гражданите умишлено се правят, че не виждат намесата в личния им живот. Повечето май наистина вярваха, че камерите ги пазят от престъпници и терористи. Смятаха, че все още са анонимни, когато си вървят по улицата. Малцина разбираха силата на новите програми за сканиране на лица — че в мига, в който лицето ти бива заснето от наблюдателна камера, може да бъде превърнато в снимка, по-голяма, по-ярка и по-контрастна от снимката в паспорта ти.

Сканиращите програми идентифицираха конкретни лица, но правителството можеше да използва камерите и за да засича необичайно поведение. Тези така наречени „програми — сенки“ вече се използваха в Лас Вегас и Чикаго. Компютър анализираше на секундата образите, заснети от камерите, и вдигаше тревога в полицията, ако някой остави пакет пред обществена сграда или паркира в аварийното платно на магистралата. Сянката забелязваше всеки, който се разхожда из града и разглежда света, вместо да търчи с наведена глава към службата. Французите си имаха име за тези любопитни хора — flaneura, — но що се отнася до Голямата машина, всеки минувач, който висеше по ъглите или се опираше да зяпа строежите, мигновено ставаше подозрителен. За секунди цветните снимки на тези хора се изпращат на полицията.