Джон Хокс - Странникът

Гейбриъл свали шлема си. Брат му слезе от колата. Изглеждаше уморен и ядосан.

— Това е Табулата — каза Гейбриъл. — Знаели са, че мама умира и че ще идем в хосписа. Чакали са ни и са решили да пипнат първо теб.

— Тези хора не съществуват. Никога не са съществували.

— Стига, Майкъл, нали се опитваха да те избутат от пътя.

— Нищо не разбираш. — Майкъл ритна една празна кутия от бира. — Помниш ли, когато купих първата сграда на Мелроуз Авеню? Откъде мислиш, че взех парите?

— Каза, че били от инвеститори от Източния бряг.

— От хора, които не обичат да си плащат данъците. Имат много пари, които не могат да вложат в банкови сметки. По-голямата част от финансирането идваше от един мафиот във Филаделфия — Винсънт Торели.

— Защо въртиш бизнес с такъв човек?

— А какво да направя? — Майкъл го изгледа предизвикателно. — Банката отказа да ми даде заем. Не използвах истинското си име. Затова взех в брой от Торели и купих сградата. Преди година видях по новините, че Торели бил убит пред някакво казино в Атлантик Сити. Когато никой от семейството или приятелите му не ме потърси, престанах да пращам парите от наема в една пощенска кутия във Филаделфия. Винсънт имаше много тайни. Реших, че не е казал на никого за инвестицията си в Лос Анжелис.

— И сега са те открили.

— Мисля, че точно това е станало. Не са странници и нямат нищо общо с шантавите истории на мама. Обикновени мафиоти, които се опитват да си върнат парите.

Гейбриъл въздъхна. Ако погледнеше на изток, можеше да види долината Сан Фернандо. Изкривени от потрепващия мръсен въздух, уличните лампи долу светеха с бледа оранжева светлина. В момента единственото, което му се искаше да направи, беше да скочи на мотора и да се засили към пустинята, към някое пусто място, където да може да вижда звездите, докато фарът отпред се стрелка из прахоляка. Загубен. За да загуби. Би дал всичко да загуби миналото си, чувството, че е пленник в огромен затвор.

— Съжалявам — каза Майкъл. — Нещата уж вървяха добре. А сега всичко се прецака.

Гейбриъл го погледна. Веднъж, тогава живееха в Тексас, майка им се беше разсеяла и беше забравила за Коледа. На Бъдни вечер в къщата нямаше нищо коледно, но на сутринта Майкъл се появи с елха и с няколко видеоигри — беше ги задигнал от магазина. Въпреки всичко винаги щяха да си останат братя — двамата срещу целия свят.

— Зарежи ги тези типове, Майкъл. Да се махнем от Лос Анжелис.

— Дай ми ден-два. Може пък да се споразумеем. Дотогава ще идем на мотел. Не е безопасно да се прибираме.

Пренощуваха в един мотел северно от града. Стаите гледаха към магистралата за Вентура и преминаващите коли направо тресяха прозорците. Гейбриъл се събуди към четири сутринта и чу как Майкъл говори по мобилния си телефон от банята.

— Имам избор — шепнеше Майкъл. — Защо казваш, че нямам.

На сутринта Майкъл остана да лежи завит презглава. Гейбриъл излезе да купи кифли и кафе. На вестника на щанда видя снимка на двама мъже, които бягат от огнена стена, заглавието гласеше: „СИЛНИ ВЕТРОВЕ РАЗДУХВАТ ПОЖАРА В САУТЛЕНД“.

Когато се върна, Майкъл беше станал и си беше взел душ. Лъскаше обувките си с влажна кърпа.

— Един човек ще дойде да се видим. Мисля, че може да реши проблема.

— Кой е той?

— Франк Салазар. Но всички му викат Господин Балон. Като младеж държал машина за балони в един клуб за танци.

Майкъл загледа финансовите новини по телевизията, а Гейбриъл легна и се втренчи в тавана. После затвори очи и си представи как фучи с мотора по магистралата — нагоре към Анжелис Крест. Беше се привел и се накланяше при всеки завой, а зеленият свят се стрелкаше покрай него. Майкъл стана и закрачи напред-назад по тясното килимче пред телевизора.

Някой почука. Майкъл надникна през пердетата, после отвори. В коридора стоеше огромен самоанец с къдрава черна коса. Носеше разкопчана хавайска риза. Изобщо не направи опит да скрие кобура под мишницата си, в който имаше автоматичен пистолет четирийсет и пети калибър.

— Здрасти, Дяко. Къде е шефът ти?

— В колата. Първо да хвърля аз едно око.

Самоанецът влезе и огледа банята и гардероба. Плъзна огромните си ръце под чаршафите и опипа възглавниците по столовете. Майкъл се усмихваше, сякаш всичко беше в реда на нещата.

— Няма оръжия, Дяко. Нали знаеш, че не нося нищо.

— Безопасността е най-важна. Господин Балон го повтаря по цял ден.

След като претърси братята, Дяко излезе и след минута се върна с плешив латино бодигард и възрастен мъж с големи тъмни очила и тюркоазена фланелка за голф. Господин Балон имаше червеникавокафяви петна по кожата и розов хирургически белег на врата.