Джон Хокс - Странникът

— Майка ми казва, че ще умре.

Чатърджи беше учтив и дребен, с бяла престилка. Разгледа картона на майка му, за да покаже, че е съпричастен към проблема.

— Болните от рак често говорят такива работи, господин Кориган.

— Какви са фактите?

Лекарят си записа нещо.

— Може да умре след няколко седмици или след няколко дни. Невъзможно е да се каже.

— Става дума за довечера.

— Жизнените й показатели не са се променили.

Майкъл се обърна и тръгна нагоре по стълбите. Гейбриъл го последва. На стълбището бяха само двамата. Никой не можеше да ги чуе.

— Нарече те господин Кориган.

— Да.

— Откога си започнал да използваш истинското си име?

Майкъл спря на площадката.

— От една година. Просто не съм ти казал. Вече имам социално-осигурителен номер и плащам данъци. Ще се сдобия напълно легално с новата си сграда на Уилшир Булевард.

— Но ти си в Мрежата.

— Аз съм Майкъл Кориган, а ти си Гейбриъл Кориган. Това сме вие.

— Знаеш какво казваше татко…

— До дяволите, Гейб! Не може да говорим все едно и съща. Баща ни беше луд. И мама беше толкова слаба, че се примиряваше с това.

— Тогава защо онези мъже ни нападнаха и изгориха къщата?

— Заради баща ни. Вероятно е извършил някакво престъпление. Не сме виновни за нищо.

— Но Мрежата…

— Мрежата е модерен живот. Всеки трябва да го приеме. — Майкъл тупна Гейбриъл по рамото. — Ти си ми брат, нали? Но си и най-добрият ми приятел. Правя го заради драма ни. Кълна се. Не можем да се крием като хлебарки, да се завираме по дупките, щом някой светне лампата.

Влязоха в стаята и застанаха от двете страни на леглото. Гейбриъл докосна ръката на майка им. Сякаш цялата кръв беше изтекла от тялото й.

— Събуди се — тихо каза той. — Майкъл дойде.

Тя отвори очи и се усмихна, като видя двамата си синове.

— Сънувах ви. Сънувах ви и двамата.

— Как си? — попита Майкъл. От резкия му тон личеше, че е разтревожен, но Гейбриъл знаеше, че никога няма да го покаже. Вместо да приеме слабостта, той винаги натискаше докрай. — Изглеждаш по-добре.

— О, Майкъл… — Тя се усмихна уморено, сякаш току-що беше оставил кални стъпки по пода. — Моля те, не се дръж така. Не и тази вечер. Трябва да ви разкажа за баща ви.

— Чували сме всички истории — отвърна Майкъл. — Да не започваме пак тази вечер. Става ли? Трябва да поговорим с лекаря и да се погрижим да ти е удобно.

— Не. Остави я да говори. — Гейбриъл се наведе над леглото. Беше възбуден и малко уплашен. Може би това беше моментът, в който най-сетне щеше да се разбере причината за мъките на семейството му.

— Знам, че съм ви разказвала различни истории — започна Рейчъл Кориган. — Съжалявам. Повечето от тях бяха измислени. Исках да ви предпазя.

Майкъл погледна над леглото и се усмихна победоносно. Гейбриъл знаеше какво иска да му каже: „Виждаш ли? Какво ти повтарям непрекъснато — всичко е лъжа и измама“.

— Чаках прекалено дълго — каза тя. — Толкова е трудно да се обясни. Баща ви беше… Когато ми каза… Не можах… — Устните й трепереха, сякаш хиляди думи напираха да излязат. — Той беше странник.

Погледна Гейбриъл. Повярвай ми , умоляваше изражението й. Моля те. Повярвай ми.

— И какво? — каза Гейбриъл.

— Странниците могат да излъчват енергията си извън телата си и да преминават в други светове. Затова Табулата иска да ги убие.

— Мамо, стига си говорила. Само си хабиш силите. — Майкъл беше наистина разтревожен. — Ще извикаме лекаря да ти даде нещо.

Госпожа Кориган вдигна глава от възглавницата.

— Няма време, Майкъл. Няма никакво време. Трябва да ме изслушаш. Табулата се опита да… — Тя като че ли се обърка. — И тогава ние…

— Добре. Добре — прошепна Гейбриъл.

— Тръна ни откри във Вермонт. Арлекините са опасни хора, много агресивни и жестоки, но са се заклели да бранят странниците. Бяхме в безопасност няколко години, но после Тръна вече не можеше да ни опази от Табулата. Даде ни пари… и меча.

Главата й се отпусна на възглавницата. Всяка дума я изцеждаше, отнасяше по частичка от живота й.

— Наблюдавах ви как растете — продължи тя. — Наблюдавах ви и търсех знаци. Не знам дали можете да преминавате. Но ако притежавате силата, трябва да се скриете от Табулата.

Затвори очи — болката си проправяше път през цялото й тяло. Майкъл отчаяно докосна лицето й.

— Тук съм. И Гейб е тук. Ще те пазим. Ще наема още лекари. Всякакви лекари…

Госпожа Кориган си пое дълбоко дъх. Тялото й се стегна, после се отпусна. Стаята сякаш изведнъж изстина, все едно някаква енергия се изплъзна през пролуката под вратата. Майкъл се извърна и побягна навън, завика за помощ. Но Гейбриъл знаеше, че това е краят.