Джон Хокс - Странникът

Майка му спеше. Тялото й приличаше на малка издатина под белия чаршаф. Винаги, когато идваше, Гейбриъл си спомняше каква беше майка му, когато с Майкъл бяха малки. Обичаше да си пее, най-вече стари рок парчета, като „Пеги Сю“ и „Сини велурени обувки“. Обичаше рождените дни и всички поводи за семейни тържества. Въпреки че живееха по мотелите, винаги държеше да се празнува Денят на гората и зимното слънцестоене.

Седна до леглото и хвана ръката й. Беше студена. За разлика от останалите пациенти в хосписа, майка му не си беше донесла любима възглавница или снимки в рамки, за да превърне стерилната атмосфера в дом. Единствената й проява на индивидуализъм беше, че помоли да махнат телевизора. Кабелът лежеше навит на полицата като тънка черна змия. Веднъж седмично Майкъл изпращаше свеж букет. Последната доставка от поне трийсет рози беше почти на една седмица и падналите листенца образуваха около бялата ваза червен кръг.

Клепачите на Рейчъл Кориган потрепериха и очите й се отвориха. Тя се втренчи в сина си. Трябваха й няколко секунди, за да го познае.

— Къде е Майкъл?

— Ще дойде в сряда.

— В сряда ще е прекалено късно.

— Защо?

Тя пусна ръката му и спокойно каза:

— Ще умра довечера.

— Какви ги говориш?

— Стига толкова мъки. Уморих се от черупката си.

Така наричаше тялото си. Всеки имаше черупка и в нея се съдържаше малка порция от нещо, наречено Светлината.

— Имаш още сили — каза Гейбриъл. — Няма да умреш.

— Обади се на Майкъл и му кажи да дойде. — Тя затвори очи и Гейбриъл излезе в коридора.

Анна стоеше навън с комплект чисти чаршафи.

— Какво ти каза?

— Каза, че ще умре.

— И на мен ми го каза, когато застъпих на смяна — отвърна Анна.

— Кой лекар е дежурен тази вечер?

— Чатърджи, индиецът. Но излезе да вечеря.

— Пусни му съобщение на пейджъра. Моля те. Веднага.

Анна слезе долу до регистратурата, а Гейбриъл включи мобилния си телефон. Набра номера на Майкъл и брат му вдигна на третото позвъняване. Отзад се чуваха викове на огромна тълпа.

— Къде си — попита Гейбриъл.

— На стадион „Доджър“. Четвърти ред, точно зад базата. Страхотно е.

— В хосписа съм. Трябва веднага да дойдеш.

— Ще мина към единайсет. Може би малко по-късно, когато играта свърши.

— Не, не търпи отлагане.

Гейбриъл чу нови викове и приглушения глас на брат си, който повтаряше: „Извинете, извинете“. Майкъл вероятно беше станал от мястото си и си пробиваше път към стъпалата на бейзболния стадион.

— Не разбираш — обади се отново Майкъл. — Не е забавление. Работа е. Дадох доста пари за местата. Тези банкери ще финансират половината от новата ми сграда.

— Мама каза, че ще умре днес.

— А докторът какво каза?

— Излязъл е да вечеря.

Някой от бейзболистите беше отбелязал точка, защото тълпата го аплодираше.

— Ами намери го! — изкрещя Майкъл.

— Решила е. Мисля, че е напълно възможно. Ела колкото се може по-бързо.

Гейбриъл затвори телефона и се върна в стаята на майка си. Още веднъж взе ръката й, но минаха няколко минути, преди тя да отвори очи.

— Майкъл дойде ли?

— Обадих му се. На път е.

— Мислех си за семейство Лесли…

Никога не беше чувал за това семейство. Понякога майка му споменаваше различни хора и разказваше различни истории, но Майкъл беше прав — това бяха пълни безсмислици.

— Кои са семейство Лесли?

— Приятели от колежа. Бяха на сватбата. Когато с баща ти отидохме на меден месец, ги оставихме в апартамента ни в Минеаполис. Техния го боядисваха… — Госпожа Кориган затвори здраво очи, сякаш се опитваше да види нещо. — Когато се върнахме от медения месец, там имаше полиция. Някакви мъже бяха нахлули в апартамента през нощта и бяха застреляли приятелите ни, докато спели в нашето легло. Искали са да убият нас, но са убили тях по погрешка.

— Искали са да ви убият? — Гейбриъл се опита да говори спокойно. Не искаше да я стресне и да прекъсне разговора. — Хванаха ли убийците?

— Баща ти ме накара да се кача в колата и когато потеглихме, ми каза кой е всъщност…

— Какво искаш да кажеш?

Но тя отново се отнесе, потъна обратно в пълния със сенки свят, който се намираше някъде по средата между тук и отвъд. Гейбриъл продължи да държи ръката й. Тя си почива малко, после се събуди, и зададе същия въпрос.

— Майкъл тук ли е? Майкъл ще дойде ли?

Доктор Чатърджи се върна в хосписа в осем часа, а Майкъл се появи няколко минути след него. Както винаги кипеше от енергия. Всички застанаха на регистратурата, докато Майкъл се опитваше да разбере какво става.