Джон Хокс - Странникът

Майкъл Кориган вярваше, че светът е бойно поле и войната никога не секва.

Тази война включваше високотехнологичните военни кампании, организирани от Америка и съюзниците й, но съществуваха и по-малки конфликти между страни от Третия свят и прояви на геноцид спрямо различни племена, раси и религии. Имаше бомбени терористични атентати и убийства, шантави снайперисти, които избиваха хора по шантави причини, улични банди и недоволни учени, които изпращаха антракс на непознати. Имигранти от южните страни се изливаха през границите на северните страни и носеха ужасни нови вируси и бактерии, които разяждаха плътта. Природата беше толкова раздразнена от пренаселването и замърсяването, че се отбраняваше със суша и урагани. Ледената покривка на полюса се топеше и морето се издигаше, а озоновият слой се разкъсваше от самолетите. Понякога Майкъл губеше представа за конкретната заплаха, но се пазеше от най-голямата опасност. Войната никога нямаше да свърши. Ставаше все по-голяма и се разпространяваше все по-широко, като подмолно взимаше жертвите си.

Майкъл живееше на осмия етаж на един небостъргач в западен Лос Анжелис. Трябваха му четири часа, за да обзаведе жилището. В деня, в който подписа договора за наем, отиде до един огромен магазин за мебели на Венис Булевард и си купи от предложените готови комбинации на всекидневни, спални и работен кабинет. Предложи да наеме също такъв апартамент в същата сграда и на брат си, но Гейбриъл отказа. Поради някаква шантава причина брат му предпочиташе да живее в може би най-грозната къща в Лос Анжелис и да диша мръсните газове от магистралата.

Ако излезеше на малкото балконче, можеше да види Тихия океан в далечината, но за него гледката беше без значение и обикновено държеше завесите спуснати. След като се обади на Гейбриъл, си направи кафе, изяде едно протеиново блокче и започна да звъни на инвеститорските компании за недвижимо имущество в Ню Йорк. Заради тричасовата разлика във времето те вече работеха в офисите си, докато той се разхождаше из всекидневната по бельо.

— Томи! Майкъл е! Получи ли предложението ми? Какво мислиш? Какво казва консултативният комитет за заема?

Обикновено консултативните комитети бяха страхливи или глупави, но това не бива да те спира. За пет години Майкъл беше намерил достатъчно инвеститори, за да купи две офис сгради, и му предстоеше сключването на сделка за трета — на Уилшир Булевард. Сега очакваше „не“-то и вече беше подготвил контра аргументите си.

Към осем отвори гардероба и си избра сиви панталони и тъмносин блейзър. Докато връзваше червената копринена вратовръзка, се разхождаше из апартамента от един телевизор на следващия. Пожари и страшният вятър Санта Ана бяха акцентите на сутринта. Пожарът в Малибу заплашваше дома на баскетболна звезда. Друг пожар излизаше извън контрол източно от планините и телевизионният екран показваше как хората тъпчат албуми и дрехи в колите си.

Взе асансьора до гаража и седна в мерцедеса си. В мига, в който напускаше апартамента си, започваше да се чувства като войник, който влиза в битка, за да прави пари. Единственият човек, на когото можеше да разчита, беше Гейбриъл, но беше повече от явно, че по-малкият му брат никога няма да се хване на истинска работа. Майка им беше болна и Майкъл плащаше за грижите. Не се оплаквай, каза си. Продължавай да се биеш.

След като спестеше достатъчно пари, щеше да си купи остров някъде в Тихия океан. Нито той, нито Гейбриъл имаха гаджета, а и Майкъл не можеше да реши каква жена ще е най-подходяща за тропическия рай. В мечтите му двамата с Гейбриъл яздеха коне през пяната на вълните, а двете жени, които се виждаха леко размазано, стояха на скалите в дълги бели рокли. Светът беше топъл и слънчев и те щяха да са в безопасност, наистина в безопасност. Завинаги.

Когато Гейбриъл стигна до хосписа, шубраците по западните хълмове все още горяха и небето беше с цвят на горчица. Остави мотора на паркинга и влезе. Хосписът беше преустроен мотел, на два етажа, с легла за шестнайсетте пациенти със смъртоносни заболявания. Зад бюрото в приемната седеше сестра Анна, филипинка.

— Добре, че дойде. Майка ти питаше за теб.

— Съжалявам, че не ти нося понички тази вечер.

— Обичам понички, но те май повече ме обичат. — Анна потупа закръглените си кафяви ръце. — Върви при майка си. Много е важно.

Персоналът на хосписа непрекъснато миеше пода и сменяше чаршафите, но сградата миришеше на урина и увехнали цветя. Гейбриъл се качи по стълбите на втория етаж и тръгна по коридора. Флуоресцентните лампи тихо жужаха.