Джон Хокс - Странникът

Не беше член на никой клуб или политическа партия. Вярваше най-вече в това, че трябва да продължи да живее извън Мрежата. В речника мрежа се определяше като разположени на равно разстояние хоризонтални и вертикални линии, които могат да бъдат използвани за намирането на конкретен обект или точка. Ако погледнеш на съвременната цивилизация по определен начин, изглежда, че всяко търговско дружество или правителствена програма са част от огромна мрежа. Различните линии и квадранти могат да те засекат и да определят местоположението ти; могат да разберат почти всичко за теб.

Мрежата се състоеше от прави линии върху плоска равнина, но все още беше възможно да се живее в нелегалност. Можеш да работиш в сивата икономика или да се движиш с такава скорост, че линиите да не могат да засекат точното ти местонахождение. Гейбриъл нямаше нито банкова сметка, нито кредитна карта. Използваше истинското си малко име с фалшива фамилия в шофьорската си книжка. Въпреки че имаше два телефона, един личен и един работен, и двата се водеха на компанията за недвижими имоти на брат му.

Единствената връзка на Гейбриъл с мрежата беше върху бюрото във всекидневната. Преди година Майкъл му беше подарил компютър и му беше пуснал високоскоростен интернет. От там Гейбриъл си сваляше транс музика от Германия, хипноимпровизации на диджеи, свързани с мистериозната група, наречена „Ди Нунен Примитивен“. Музиката му помагаше да заспи, когато се прибираше вечер. Когато си затвореше очите, чуваше как женски глас пее: „Ценители на лотоса, изгубени в Новия Вавилон. Самотни пилигрими, намерете пътя към своя дом“.

Потънал в съня си, той падаше в мрака през облаци от сняг и дъжд. Удряше се в покрива на къща и преминаваше през кедровите летви на покрива, мушамата с катран и дървения сачак. Ставаше отново дете, стоеше в коридора на втория етаж на фермата в Южна Дакота. А къщата гореше, леглото на родителите му, скринът и люлеещият се стол в тяхната стая запушиха и лумнаха в пламъци. Излизай, каза си. Намери Майкъл. Скрий се. Но детското му аз, малката фигурка, която вървеше по коридора, не чуваше предупрежденията му на възрастен.

Нещо избухна зад стената и се чу глух грохот. После огънят изригна по стълбите и обгърна перилата. Ужасен, Гейбриъл стоеше в коридора. Огънят се носеше към него — вълна от жега и болка.

Мобилният телефон до футона иззвъня и Гейбриъл отлепи глава от възглавницата. Беше шест сутринта и слънцето се прокрадваше през процепа на пердетата. Няма огън, успокои се той. Просто нов ден.

Вдигна телефона и чу гласа на брат си. Майкъл беше разтревожен, но това беше нормално. От деца Майкъл играеше ролята на отговорния по-голям брат. Щом чуеше за катастрофа с мотоциклет по магистралата, му се обаждаше само за да се увери, че е добре.

— Къде си? — попита Майкъл.

— У дома. В леглото.

— Вчера те търсих пет пъти. Защо не ми се обади?

— Беше неделя. Не ми се говореше с никого. Оставих телефоните тук и ходих да скачам в Хемет.

— Прави каквото искаш, Гейб, но ми казвай къде отиваш. Притеснявам се, когато не знам къде си.

— Добре де, няма вече. — Гейбриъл се обърна на една страна и видя отпред ботушите си с метални пластини и кожените си мотористки дрехи, пръснати по пода. — Ти как прекара неделята?

— Обичайното. Платих няколко сметки и играх голф с двама строителни предприемачи. Виждал ли си мама?

— Да. Минах през хосписа в събота.

— Всичко наред ли е? Все пак е на ново място.

— Удобно й е.

— Трябва да е повече от удобно.

Преди две години майка им влезе в болница за рутинна операция на пикочния мехур и докторите откриха злокачествен тумор на коремната стена. И макар че я подложиха на химиотерапия, ракът разви метастази и се разпростря по цялото тяло. Сега живееше в един хоспис в Тарзана, предградие в югозападната част на долина Сан Фернандо.

Братята си бяха поделили грижите за нея. Гейбриъл минаваше да я види през ден и говореше с персонала на хосписа. По-големият му брат се отбиваше веднъж седмично и плащаше за всичко. Майкъл винаги се отнасяше подозрително към лекарите и сестрите. Щом забележеше прояви на немарливост, веднага прехвърляше майка им на друго място.

— Не иска да я местим от там, Майкъл.

— Не съм казал, че ще я местим. Просто искам лекарите да си вършат работата.

— Лекарите нямат значение сега, когато спря химиотерапията. Сестрите и санитарите се грижат за нея.

— При най-малкия проблем веднага ме уведоми. На работа ли си днес?