Джон Хокс - Странникът

— Проверих в един учебник по история — каза той. — Ричард Трети ги е убил и двамата.

— Какво значение има? — попита Гейбриъл.

— Излъгала ни е, Гейб. Поредната опашата лъжа. Мама ни разказваше купища приказки, като бяхме малки, но така и не ни каза истината.

Гейбриъл беше съгласен с Майкъл: по-добре е да знаеш всички факти. Но понякога се развличаше с една от историите на майка си. В неделя излизаше от Лос Анжелис преди зазоряване и се понасяше с мотора в мрака към град Хемет. Чувстваше се като изгубен принц, сам и предрешен, докато зареждаше гориво с намаление на бензиностанцията и закусваше в някое малко кафене. После отбиваше от магистралата. Слънцето се показваше от земята като яркооранжев балон. Откъсваше се от гравитацията и се понасяше към небето.

Летището при Хемет беше само две асфалтови писти с бурени, напиращи през пукнатините, хангар за самолетите и разнебитена колекция от каравани и временни постройки. Офисът на парашутистите се намираше в една огромна каравана близо до южния край на пистата. Гейбриъл спря, слезе от мотора и откопча каишката на каската си.

Скоковете с парашут бяха скъпи и Гейбриъл беше казал на Ник Кларк, инструктора по парашутизъм, че си отпуска по един на месец. Когато влезе в караваната, Ник му се ухили като букмейкър на някой от постоянните си клиенти.

— Не издържа, а?

— Изкарах малко мангизи — отвърна Гейбриъл — и просто не знам за какво друго да ги похарча. — Даде на Ник една пачка и отиде в съблекалнята, за да си сложи термобельото и предпазното облекло.

Когато излезе, тъкмо пристигаше група от петима корейци. Носеха еднакви зелено-бели униформи, скъпа екипировка и ламинирани картончета с написани на тях полезни английски изрази. Ник им каза, че Гейбриъл ще скача заедно с тях, и корейците се изредиха да стиснат ръката на американеца и да се снимат с него.

— Колко скока има? — попита един.

— Не си водя дневник — отвърна Гейбриъл.

Ник преведе и корейците го изгледаха изненадано.

— Водиш — каза най-възрастният. — Тогава знаеш колко.

Ник нареди на корейците да се приготвят и групата започна да отмята дълъг списък.

— Тези пичове ще скачат с парашут на седемте континента — прошепна Ник. — Това струва бая пари. Ще носят специални космически скафандри, когато скачат над Антарктида.

На Гейбриъл корейците му харесаха — приемаха скачането на сериозно, — но той предпочиташе да е сам, докато проверява екипировката си. Самата подготовка беше част от удоволствието, почти форма на медитация. Облече си гащеризона над дрехите, провери терморъкавиците, каската и очилата; после провери основния и резервния парашут, въжетата, халките и карабинките. Всичко изглеждаше съвсем обикновено на земята, но щеше да се преобрази, щом стъпеше в небето.

Корейците си направиха още няколко снимки и после всички се натъпкаха в самолета. Мъжете седнаха, сложиха си кислородните маски и ги прикачиха към конзолата. Ник каза на пилота, че са готови, самолетът излетя и започна бавното си издигане на девет хиляди метра. С кислородните маски не можеха да приказват и Гейбриъл беше благодарен за това. Затвори очи и се съсредоточи върху дишането. Кислородът тихо свистеше в маската му.

Мразеше гравитацията и нуждите на тялото си. Раздуването на дробовете и ударите на сърцето приличаха на механични действия на тъпа машина. Веднъж се опита да го обясни на Майкъл, но разбра, че сякаш говорят на различни езици.

— Никой не е искал да се ражда, но въпреки това сме тук, на този свят — отвърна Майкъл. — Има само един въпрос, на който трябва да си отговорим: в подножието на върха ли стоим, или на върха?

— Може би върхът няма значение.

На Майкъл явно му беше забавно.

— И двамата ще стигнем върха — каза му. — Натам съм се запътил и ще те взема с мен.

Минаха шест хиляди метра и в самолета се появиха ледени кристали. Гейбриъл отвори очи — Ник мина по тясната пътека към задната част на самолета и отвори вратата няколко сантиметра. Студеният вятър нахлу в кабината и вълнението заля Гейбриъл. Това беше. Моментът на избавлението.

Ник погледна надолу: търсеше зоната на приземяване и говореше с пилота по интеркома. Най-накрая махна на всички да се приготвят, мъжете си сложиха очилата и провериха коланите. Минаха още две-три минути. Ник махна пак и запуши маската си. На левия крак на всеки бе закачена по една малка кислородна бутилка. Гейбриъл дръпна регулатора на своята и маската му тихо изпука. Той се откачи от конзолата с кислород. Беше готов за скока.