Джон Хокс - Странникът

— Не знам. Приятел е на лейтенант Лутка.

— И какво ти нареди?

— Да те проследя. Само това. Да те взема с таксито и да те проследя тази вечер.

— Някой чака ли ме в хотела?

— Не знам. Кълна се — изхленчи той. — Моля те, не ме убивай.

Тръна щеше да го намушка веднага, но Мая реши, че няма да се поддаде на лудостта. Ако убиеше този глупав дребосък, щеше да съсипе собствения си живот.

— Ще продължа по улицата, а ти ще се върнеш към моста. Разбра ли?

— Да — прошепна той.

— Ако те видя пак, си мъртъв.

Мая излезе на светлото и тръгна към църквата. Изведнъж се сети за баща си. Дали тролът я беше проследил до апартамента му? Колко знаеше?

Тя бързо се върна и чу гласа на трола. Стискаше телефона си и бръщолевеше нещо на господаря си. Щом я видя, ахна и изпусна телефона на калдъръма. Мая го сграбчи за косата, дръпна го и вкара острието на стилета в лявото му ухо.

Това беше мигът, в който острието можеше да се спре. Мая добре разбираше какъв избор прави, беше наясно с тъмния път, по който, поема. Не го прави, помисли си. Все още имаш шанс. Но гордостта и гневът я тласкаха напред.

— Чуй ме — каза тя. — Това е последното, което ще научиш. Уби те арлекин.

Той се мъчеше да се освободи, искаше да се отскубне, но тя мушна ножа в ушния канал и го заби в мозъка му.

Пусна таксиметровия шофьор и той се строполи в краката й. Устата му се напълни с кръв, кръв потече и от носа му. Очите му бяха отворени, изглеждаше изненадан, сякаш някой току-що му беше съобщил неприятна новина.

Мая избърса стилета и го прибра под пуловера си. Като се криеше в сенките, издърпа трупа в уличката и го покри с торби боклук от контейнера. На сутринта някой щеше да го открие и да се обади в полицията.

Не тичай, каза си. Не показвай, че те е страх. Помъчи се да изглежда спокойна по обратния път през реката. Когато стигна до улица „Конвиктска“, се покатери по пожарната стълба до покрива на магазина за бельо и прескочи пролуката от метър и половина до сградата на Тръна. Нито капандура, нито авариен изход. Трябваше да влезе по друг начин.

Скочи на следващия покрив и откри простор, опънат между два метални стълба. Сряза въжето, върна се на къщата на баща си и го завърза около вентилационната тръба. Беше тъмно, като се изключи светлината на самотната улична лампа и луната, която приличаше на тънка жълта линийка, прорязваща небето.

Провери въжето. Щеше да я издържи. Предпазливо прекрачи ниския парапет на покрива и се спусна полека към прозореца на втория етаж. Надникна през стъклото и видя, че апартаментът е пълен със сивкав дим. Оттласна се от стената и ритна стъклото. Димът се изви през дупката и в нощта. Тя ритна пак, и още веднъж, изби стъклата по края на рамката.

Прекалено много дим, помисли си. Внимавай или ще те хванат. Оттласна се максимално назад, после скочи през прозореца. Димът се стелеше под тавана и излизаше през счупеното стъкло. На метър от пода беше чисто. Мая коленичи, мина на четири крака и видя руснака, проснат мъртъв до стъклената масичка за кафе. Прострелян. В гърдите. Лежеше в локва кръв.

— Татко! — Изправи се, мина покрай ниския плот и видя куп книги и възглавници да горят насред трапезарията. Препъна се в още един труп — здравеняк с нож в гърлото.

Бяха ли хванали баща й? Прескочи здравеняка и влезе в следващата стая. Леглото и два абажура горяха. По белите стени имаше размазани кървави отпечатъци.

До леглото лежеше мъж. Лицето му беше обърнато към стената, но тя позна дрехите на баща си и дългата му коса. Димът се виеше около тялото й, докато лазеше към него. Сгуши се като дете. Кашляше. Плачеше.

— Татко! Татко!

А после видя лицето му.

Гейбриъл Кориган и по-големият му брат Майкъл бяха израснали по пътищата и се смятаха за експерти по отношение на къмпинги, хижи и крайпътни музеи с кости на динозаври. По време на дългите пътувания майка им сядаше между тях на задната седалка и им четеше книги или им разказваше истории. Една от любимите им беше за Едуард V и неговия брат — херцога на Йорк, двамата млади принцове, заключени в Лондонската кула от Ричард III. Според майка им принцовете щели да бъдат удушени от един от палачите на Ричард, но открили таен проход и избягали на свобода, като преплували рова. Предрешени в дрипи и с подкрепата на Мерлин и Робин Худ, братята преживели много приключения.

Когато бяха малки, братята Кориган си представяха, че са изгубените принцове в общинските паркове и къмпингите по магистралата. Но сега, когато пораснаха, Майкъл виждаше играта по друг начин.