Джон Хокс - Странникът

— Не. Защо?

— Един мъж от данъчното идва в офиса да разпитва за теб. Говори със счетоводството и поиска информация за данъците ти, телефонните номера и адреса.

— Казаха ли му ги?

— Да, разбира се. Нали е данъчен. — Кларк сниши гласа си. — Ако имаш местенце в Швейцария, веднага идвам с теб. Майната им на тия гадняри. Никой не иска да плаща данъци!

Мая не знаеше дали данъчният наистина е бил държавен служител, или наемник на Табулата с фалшива карта. И в двата случая я обаче търсеха. Върна се в апартамента и взе ключа от помещението в един склад в Брикстън. Беше ходила там като малка, преди доста години, но много добре помнеше къде е. Наблюдава го известно време, после влезе, показа ключа си на служителя и взе асансьора до третия етаж. Помещението представляваше малка стая без прозорец. В склада държаха вино и климатици, поддържаха температурата доста ниска. Мая светна, заключи вратата и започна да рови из кутиите.

Още докато беше малка, баща й я снабди с четиринайсет паспорта от няколко различни страни. Арлекините се сдобиваха с актове за раждане на хора, загинали в автомобилни катастрофи, после ги използваха, за да си извадят документи по законния ред. За съжаление, повечето от тези документи бяха станали неизползваеми сега, когато правителството събираше биометрична информация — скенер на лице, ирисов отпечатък и отпечатъци от пръсти — после качваше информацията на цифров чип и го закачаше на паспорта или личната карта на гражданина. Когато скенерът четеше чипа, данните се сравняваха с информацията от архива на Британския национален личен регистър. За международните полети до Америка данните от паспорта трябваше да съвпаднат с отпечатъците от ирисите и пръстите, сканирани на летището.

Щатите и Австралия издаваха паспорти с радиочестотни лични чипове, втъкнати в кориците. Тези нови паспорти бяха много удобни за имиграционните служители, но осигуряваха и на Табулата мощно средство за преследване на врага. Една машина, наречена „смукач“, можеше да чете данни от паспорти във вътрешен джоб или чанта. Смукачите се инсталираха по асансьори и автобусни; спирки, навсякъде, където хората се спираха за известно време. Докато гражданинът си мислеше за обяд, смукачът сваляше огромно количество лични данни. Можеше да търси имена, които предполагат съответна раса, религия или народност. Намираше възрастта на гражданина, адреса и отпечатъците от пръстите — както и дали е пътувал през последните години.

Новите технологии принудиха Мая да разчита на „трилицеви“ паспорти, които отговаряха на три различни варианта на биометричните й показатели. Голямата машина все още можеше да бъде надхитрена, но трябваше да си умен и изобретателен.

Първо трябваше да промени външния си вид. Разпознавателните системи се фокусираха върху ключовите точки на всяко човешко лице. Компютърът ги анализираше и ги трансформираше в числова поредица, за да създаде отпечатък на лицето. Цветните контактни лещи и различните перуки можеха да променят външно, но само специални медикаменти можеха да заблудят скенерите. Мая трябваше да използва стероиди, за да подпухне, и други медикаменти, за да се успокои кожата и да я направи да изглежда по-стара.

Медикаментите трябваше да се инжектират в бузите и челото, преди да пристигне на летище със скенери. Всеки от трите й паспорта използваше снимки с различни дози от медикаментите и различна последователност на инжекции.

Беше гледала в една холивудска фантастика как героят минава през ирисов скенер, като показва окото на мъртвец. В реалността нямаше такъв вариант. Ирисовите скенери пускаха лъч червена светлина към човешкото око и зеницата на мъртвеца нямаше да се свие. Правителствените служби се хвалеха, че ирисовите скенери са абсолютно надеждни средства за разпознаване. Уникалните гънки, дупчици и петънца пигмент в ириса започваха да се развиват още в утробата. Въпреки че скенерът можеше да бъде заблуден от изкуствени мигли или сълзи, ирисът си оставаше един и същ през целия живот.

Тръна и останалите арлекини, които живееха в нелегалност, бяха намерили отговор на ирисовия скенер няколко години преди да бъде внедрен от имиграционните власти. Платиха хиляди долари на оптици в Сингапур и те изработиха специални контактни лещи. Шарката на нечий чужд ирис беше гравирана върху повърхността на гъвкави лещи. Когато зеницата се свиеше от червената светлина на скенера, лещата се свиваше като истинска.