Джон Хокс - Странникът

За разлика от британското правителство, Табулата не беше спъвана от ограничения или държавни служители. Организацията беше сравнително малка и добре финансирана. Компютърният й център в Лондон можеше да хакне всяка наблюдателна система и да прерови образите с мощна сканираща програма. За щастие в Северна Америка и Европа имаше толкова много наблюдателни камери, че Табулата беше затрупана с информация. Дори и да получеха пълно съвпадение на някой от образите в базата си данни, не можеха да реагират достатъчно бързо и да пристигнат на дадена гара или във фоайето на хотел. Никога не спирай, това й повтаряше Тръна. Не могат да те хванат, ако се движиш непрекъснато.

Опасността идваше от някакво повтарящо се действие, което показва как арлекинът поема ежедневно по предсказуем маршрут до определено място. Скенерът, който обработваше лицата, в крайна сметка щеше да открие модела, след което Табулата щеше да организира засада. Тръна винаги бягаше от ситуации, които наричаше „канали“ или „задънени каньони“. Канал беше, когато трябва да минеш по определен маршрут и властите те наблюдават. Задънен каньон бяха канали, които водят до място без изход — като самолет или стая за разпити на имиграционните служби. Табулата ги превъзхождаше с пари и технология. Арлекините бяха оцелели благодарение на смелостта и способността си да развиват случайността.

В Лондон Мая взе метрото до спирката на Хайбъри и Арлингтън, но не се върна в апартамента си, а продължи по улицата до ресторант „Хъри Къри“. Даде на момчето, което разнасяше храната, ключа от външната врата и го помоли да изчака два часа и после да занесе пиле и да го остави в коридора. Когато започна да се стъмва, се покатери на покрива на „Хайбъри Бари“, кръчмата от другата страна на апартамента й. Скри се зад вентилационните тръби и започна да наблюдава хората, които спираха да си купят вино без бандерол от магазина в сутерена на сградата й. Бяла камионетка за доставки беше паркирана близо до входа, но на предната седалка нямаше никого.

Индийчето от „Хъри Къри“ се появи точно в седем и половина. В мига, в който отключи вратата, която водеше към апартамента й, двама мъже изскочиха от камионетката и го натъпкаха във входа. Вероятно щяха да го убият, а можеше и само да му зададат няколко въпроса и да го пуснат. На Мая не й пукаше особено. Връщаше се към арлекинския начин на мислене: никакво състрадание, никаква привързаност, никаква милост.

Прекара нощта в един апартамент в Източен Лондон — баща й го беше купил преди много години. Майка й беше живяла там, скрита сред източноазиатската общност, докато не почина от сърдечен удар, тогава Мая беше на четиринайсет. Тристайният апартамент се намираше на последния етаж на една запусната сграда в една пресечка на Брик Лейн. На партера имаше бенгалска туристическа агенция и някои от мъжете, които работеха в нея, издаваха разрешителни и лични карти срещу определена сума.

Източен Лондон винаги се беше намирал извън стените на града, удобно място да направиш или купиш нещо незаконно. От векове той беше един от най-гадните бордеи на света, ловното поле на Джак Изкормвача. Сега гидове развеждаха тълпи американски туристи посред нощ по стъпките му, старата пивоварна на Труман се беше превърнала в кръчма на открито, а стъклените кули на бизнес парка „Бишопс Гейт“ бяха забити в сърцето на стария квартал.

Това, което някога беше лабиринт от тъмни безистени, сега беше осеяно с галерии и модни ресторанти, но ако знаеш къде да търсиш, все още можеше да намериш богат асортимент неща, които да ти помогнат да избягаш от зоркия поглед на Голямата машина. Всяка неделя на Брик Лейн, близо до Чешир Стрийт, идваха амбулантни търговци. Продаваха стилети, боксове, пиратски филми и сим карти за мобилни телефони. За няколко лири отгоре можеха да активират сим картата с кредитна карта, вързана към измислена компания. Въпреки че властите имаха технология, която им позволяваше да подслушват разговорите, не можеха да ги проследят до собственика на мобилния телефон. Голямата машина можеше лесно да следи гражданите с постоянен адрес и банкови сметки. Арлекините, които бяха извън Мрежата, имаха неизчерпаеми запаси от телефони за еднократна употреба и лични карти. Почти всичко, освен мечовете им, можеше да се използва няколко пъти и да се хвърли като хартийка от бонбон.

Мая се обади на шефа си в дизайнерското бюро и обясни, че баща й има рак и трябва да напусне работа, за да се грижи за него. Нед Кларк, един от фотографите, които работеха за студиото, й даде името на някакъв доктор, който лекувал с хомеопатия, и после попита дали има проблеми с данъчните.