Джон Хокс - Странникът

— Зает съм — каза Наш на човека отсреща. — Не можеш ли да почакаш, докато… — Изведнъж изражението му се промени. Той се намръщи, стана и закрачи из стаята. — Какво си направил? Дал си разрешение да отворят клетките? Къде е Бун? Свърза ли се с него? Побързай тогава. Кажи му незабавно да дойде в компютърния център.

— Какво е станало? — попита Майкъл, когато Наш изключи телефона.

— Някой е проникнал в изследователския център. Може да е някой от онези арлекини фанатици, за които ти споменах. Това е крайно необичайно. Тези хора не разполагат със средства да проникнат в центъра ни.

— И сега този човек в тази сграда ли е?

Думите му сепнаха генерал Наш. Той погледна бодигарда си, после изсумтя:

— Разбира се, че не. Това е невъзможно.

След като се скита известно време в тъмния град, Гейбриъл най-сетне откри прохода към къщи. Почувства се така, сякаш се намираше на дъното на дълбок басейн и гледаше към искрящата повърхност. Въздухът в дробовете му го тласкаше нагоре — отначало бавно, а после все по-бързо й по-бързо. Беше близо до повърхността, само на няколко педи, когато се върна в тялото си.

Отвори очи и видя, че не лежи на походното легло в спалното помещение на църковния лагер. Беше вързан на болнична количка и го бутаха по дълъг коридор с вградени лампи. На сигурно място в ножницата си, нефритеният меч лежеше на корема и гърдите му.

— Къде… — прошепна той. Но тялото му беше много студено и му беше трудно да говори. Изведнъж количката спря и две лица се наведоха над него — Вики Фрейзър и възрастен мъж с бяла престилка.

— Добре дошъл! — каза мъжът.

Разтревожена, Вики докосна Гейбриъл по ръката.

— Добре ли си? Чуваш ли ме?

— Какво стана?

Вики и мъжът с бялата престилка вкараха количката в една стая, в която имаше празни животински клетки, и развързаха каишите. Вики забързано разказа как Табулата е нападнала Аркадия и после ги докарала със самолет тук, в изследователския център до Ню Йорк. Мъжът с бялата престилка бил невролог и се казвал Филип Ричардсън. Той бил освободил Вики от стаята, в която я държали заключена, и двамата открили Гейбриъл.

— Не го планирах. Беше случайност. — Доктор Ричардсън беше едновременно уплашен и щастлив. — Имаше пазач, но го повикаха. Явно някой напада изследователския център…

Вики оглеждаше Гейбриъл, опитваше се да прецени силите му.

— Ако успеем да стигнем до подземния паркинг, доктор Ричардсън смята, че можем да се измъкнем с някой от ремонтните камиони.

— И после какво?

— Приемам всякакви идеи — отвърна Ричардсън. — Един стар приятел от колежа има ферма в Канада, но може да е трудно да преминем границата.

Гейбриъл се изправи. Краката му трепереха, но умът му беше ясен и съсредоточен.

— Къде е брат ми?

— Не знам.

— Трябва да го открием.

— Това е прекалено опасно — отвърна Ричардсън. — След няколко минути персоналът ще разбере, че с Вики сте изчезнали. Не можем да се бием с тях.

— Доктор Ричардсън е прав, Гейбриъл. Може да се върнем по-късно и да спасим брат ти. Но сега трябва да се махаме от тук.

Заспориха шепнешком. Накрая Гейбриъл се съгласи. Но сега пък доктор Ричардсън започна да се паникьосва.

— Вероятно вече са разбрали — каза той. — Сигурно ни търсят. — Открехна вратата, надникна в коридора, после ги поведе към асансьора.

След секунди вече бяха в паркинга — сив бетон и подпорни колони. Три бели вана бяха паркирани на пет-шест метра от асансьорите.

— Персоналът обикновено оставя ключовете на таблото — каза Ричардсън. — Ако можем да минем през портала, имаме шанс.

Отиде до първия ван и дръпна предната лява врата. Беше заключена, но той продължи да дърпа, сякаш не можеше да повярва в това. Вики застана до него и каза успокояващо:

— Не се притеснявайте, докторе. Да опитаме следващия.

И изведнъж чуха скърцане, аварийната врата се отвори и по бетона отекнаха стъпки. Миг по късно на стълбата се появи Пастира.

— Просто чудесно. — Пастира мина покрай асансьорите, спря и се ухили. — Мислех, че Табулата може да иска да се отърве от мен, но сега дори ще ми дадат награда. Изменникът арлекин става герой.

Гейбриъл погледна Вики, после изтегли нефритения меч. Размаха го бавно във въздуха и си спомни какво му беше казала Мая. Че някои направени от човека предмети са толкова красиви — толкова чисти, — че са свободни от завист и желание.

Пастира изсумтя, сякаш беше чул плоска шега.

— Не прави глупости, Гейбриъл. Може Мая да не ме смята за истински арлекин, но това не променя бойните ми умения. Бях на четири години, когато започнаха да ме обучават как да си служа с мечове и ножове.