Джон Хокс - Странникът

Като се държеше с крака за водопроводната тръба, Мая се увеси през дупката. Беше с главата надолу и косата й почти забърсваше пода. Виждаше гърбовете на тримата. Стреля по най-близкия.

Откатът я залюля назад, тя направи салто и стъпи на крака насред коридора. Водата продължаваше да шурти от пръскачката, но тя не й обърна внимание, а застреля втория мъж, докато се обръщаше. Третият продължаваше да държи мобилния си телефон, когато куршумите пронизаха гърдите му и го блъснаха в стената. Той се свлече на пода.

Пръскачката спря. Мая погледна трите трупа. Прекалено опасно беше с Гейбриъл да остават в сградата. Трябваше да слязат в тунелите. Отново видя как сенките на стената се променят и в дъното на коридора се появи невъоръжен мъж. Дори и без семейната прилика Мая веднага разбра, че това е вторият странник.

— Здравей, Мая! Аз съм Майкъл Кориган. Всички тук се страхуват от теб, но мен не ме е страх. Знам, че си дошла да ме защитиш.

Гейбриъл излезе в коридора и двамата братя застанаха един срещу друг. Мая стоеше между тях.

— Ела с нас, Майкъл. — Гейбриъл се усмихна малко насила. — Ще си в безопасност. Никой няма да ти нарежда какво да правиш.

— Имам няколко въпроса към нашия арлекин. Странна ситуация, нали? Ако тръгна с вас, ще е все едно да делим едно и също гадже.

— Не е така — отвърна Гейбриъл. — Мая иска само да ни помогне.

— Ами ако й се наложи да избира? — Майкъл пристъпи напред. — Кого ще спасиш, Мая? Гейбриъл или мен?

— И двамата.

— Светът е изпълнен с опасности. Това едва ли е възможно.

Мая погледна Гейбриъл, но той не й подсказа какво да отговори.

— Ще защитя този, който прави света по-хубав.

— Тогава това съм аз. — Майкъл направи още една крачка напред. — Повечето хора не знаят какво искат. Искат голяма нова къща или лъскава нова кола. Но са прекалено уплашени, за да изберат в каква посока да върви животът им. Затова ние ще решим вместо тях.

— Табулата ти го е втълпила — намеси се Гейбриъл. — Но това не е вярно.

Майкъл поклати глава.

— Постъпваш също като баща ни — живееш на дребно, криеш се. Мразех всички онези приказки за Мрежата, когато бяхме малки. И двамата притежаваме силата, но ти не искаш да я използваш.

— Силата не идва от нас, Майкъл.

— Живеехме като луди. Без електричество. Без телефон. Помниш ли първия ден в училище? Помниш ли как хората сочеха с пръст колата ни, когато минавахме през града? Глупаво е да живеем така, Гейб. Можем да ръководим всичко това.

— Хората трябва да ръководят живота си сами.

— Защо не искаш да разбереш, Гейб? Не е трудно. Правиш онова, което е най-добро за теб самия, а светът да върви по дяволите.

— Това няма да те направи щастлив.

Майкъл се втренчи в очите му и поклати глава.

— Говориш така, сякаш знаеш всички отговори, но едно е ясно. — Майкъл вдигна ръце, сякаш се канеше да благослови брат си. — Може да има само един странник…

Късо подстриган мъж с очила с метални рамки излезе иззад ъгъла. Държеше вдигнат пистолет. Гейбриъл гледаше така, сякаш беше изгубил семейството си завинаги. Предаден.

Мая го избута в съседния коридор. Бун стреля. Куршумът улучи Мая в десния крак, запрати я в стената и тя падна по очи. Почувства се така, сякаш бяха изстискали въздуха от тялото й.

Гейбриъл изскочи и я вдигна. Изтича до асансьора и я натика вътре. Мая се дърпаше. Спаси се, искаше да му каже, но устата й не можеше да произнесе нито звук. Гейбриъл ритна кошчето от вратата и започна да натиска копчетата. Изстрели. Крясъци на хора. Вратите се затвориха и асансьорът се заспуска към партера.

Бяха в тунела. Гейбриъл все така я държеше на ръце. Мая чу и гласа на Холис. Отвори очи. Холис трупаше бутилки с химикали, които беше взел от сградата на центъра за генетични изследвания.

— Тия неща ги знам още от гимназията. Всичко с червено знакче е опасно, ако се възпламени. — Холис отвори дюзата на един зелен флакон. — Чист кислород. — Вдигна една стъклена бутилка и изля прозрачната течност на пода. — А това е етер.

— Нещо друго?

— Друго не ни трябва. Да се махаме.

Гейбриъл понесе Мая към аварийния изход в края на тунела. Холис запали газовата горелка, нагласи съскащия син пламък и я хвърли зад гърба си. Влязоха във втория тунел. След няколко секунди се чу високо пукане и напорът на разширения въздух отвори с трясък вратата на аварийния изход.

Когато Мая отново отвори очи, се изкачваха по аварийната стълба. Чу се силна експлозия, сякаш голяма бомба беше улучила сградата. Ударната вълна се разрасна и те се свиха в мрака. След малко Холис запали фенера. Мая ту бълнуваше, ту се свестяваше. Спомни си гласа на Гейбриъл и въжето, вързано около раменете й, когато я издърпаха през вентилационната тръба. Как лежеше по гръб на мократа трева и гледаше звездите. Чу нови експлозии и воя на полицейска сирена, но това вече нямаше значение. Знаеше, че кръвта й изтича, чувстваше се така, сякаш животът й се просмуква в студената трева.