Джон Хокс - Странникът

С всяка бавна крачка Вики даваше на Мая нова информация. След като избягали от изследователския център на фондация „Евъргрийн“, доктор Ричардсън я спасил, докато Холис карал към Бостън. В момента Ричардсън пътувал към Канада, щял да отседне при стар приятел, който имал мандра в Нюфаундленд. Холис паркирал пикапа в едно бедняшко предградие и оставил ключовете на таблото. Сега използвали камионетка, собственост на друг член на църквата на Вики.

Мебелировката в къщата беше чиста и семпла. Плъзгащ се френски прозорец водеше към веранда и Мая накара Вики да я изведе навън. Когато легна на шезлонга, си даде сметка какво усилие са й коствали трийсетината крачки дотук. Цялата беше потна и трепереше.

Вики донесе одеяло, зави я хубаво и Мая се почувства по-добре. Къщата беше построена сред пясъчни дюни, осеяни с диви рози, тръстика и тъмнозелен пирен. Ветрецът люлееше сухата трева. Миришеше на море. Самотна чайка се рееше в небето.

От терасата към плажа водеха дървени стълби. Беше отлив и Гейбриъл стоеше на стотина метра, на ръба на вълните. Холис седеше на пясъка по средата между къщата и странника. Държеше в скута си нещо, увито в ярка плажна кърпа, и Мая реши, че вероятно е нейният автомат. Нямаше нужда от арлекин в тази спокойна усамотена къща. Вики и Холис бяха уредили всичко и без нея. От друга страна, тя трябваше да защитава Гейбриъл, а той беше рискувал живота си, за да я изнесе през тунелите.

Надвисналото небе и сиво-зелената вода се сливаха. Вълните се разбиваха с шумолене, водата се разливаше по утъпкания пясък и после се връщаше в морето. Гейбриъл беше с джинси и тъмен пуловер. Изглеждаше така, сякаш ако направи още една крачка, сивотата ще го погълне и той ще изчезне от света.

А после странникът се извърна от водата и погледна към къщата.

— Усети ни — каза Вики.

Мая се чувстваше като дете, увито в одеяло, но остана да седи кротко, докато мъжете идваха през плажа и се качваха по стълбите. Гейбриъл спря до перилата, а Холис се усмихна и се приближи.

— Как си? Мислехме, че няма да се събудиш поне още няколко дни.

— Добре съм. Трябва да се свържем с Липата.

— Вече се свързах от едно интернет кафе в Бостън. Ще изпрати пари на три различни места в Ню Ингланд.

— Само това ли каза?

— Според Липата синът на Врабеца е изчезнал. Предполагам, че Табулата е разбрала кой е…

Вики го прекъсна:

— Да направим кафе, Холис.

— Не ми се пие.

— На другите може да им се пие. — В гласа на Вики се усещаше едва доловима промяна, която напомни на Мая за лек натиск от нечия ръка. Холис явно схвана намека.

— О, да! Не е зле да пийнем по едно кафе. — Погледна Гейбриъл и влезе в къщата след Вики.

Сега бяха сами, но Гейбриъл продължаваше да мълчи. Ято морски птици се появи на хоризонта — черни петънца. Завъртяха се в небето, после започнаха да се спускат към земята.

— Доктор Луис каза, че след месец вече ще можеш да ходиш. Извадила си късмет, че куршумът не е раздробил костта.

— Не можем да останем дълго тук — отвърна Мая.

— Вики има много контакти покрай църквата си, а Холис познава доста хора от света на бойните изкуства. Мисля, че има много места, на които може да се скрием, докато си извадим фалшиви документи.

— После трябва да напуснем Щатите.

— Не съм сигурен. Хората искат да вярват, че има тропически остров или пещера в планината, където могат да се скрият, но това вече не е вярно. Независимо дали ни харесва, или не, всички сме свързани един с друг.

— Табулата ще те търси.

— Да. И брат ми ще й помага. — Гейбриъл седна до нея, изглеждаше уморен и тъжен. — Когато бяхме малки, имах чувството, че двамата с него се сражаваме с целия свят. Бих направил всичко за брат си. Имах му пълно доверие.

Мая си спомни съня от метрото — тъгата на баща си — и си позволи да усети жал към друго човешко същество. Протегна ръка и Гейбриъл я стисна здраво.

Топлата му кожа докосна студенината й — и тя се почувства преобразена. Не беше щастие. Не, щастието беше детска, мимолетна илюзия. Но болката в нея се стопи и тя усети, че те двамата създават център, нещо постоянно, едно цяло.

— Не знам дали баща ми е още жив, а пък Майкъл се обърна срещу мен — каза Гейбриъл. — Но се чувствам свързан с теб, Мая. Ти си важна за мен.

Погледна я с нарасналата сила в очите си, после пусна ръката й и бързо се изправи. Близостта им беше болезнена, все едно бяха прекрачили границата.

Сам и незащитен, Гейбриъл слезе по стълбите на плажа. Мая остана на верандата, опитваше се да овладее чувствата си. Ако искаше да защитава този странник, не можеше да си позволи да го обича. Всяко чувство щеше да я направи нерешителна и уязвима. Ако си позволеше тази слабост, можеше да го изгуби завинаги.