Джон Хокс - Странникът

— И те ще почнат да търсят човек, който вече е изчезнал. — Наш се засмя. — Браво, господин Бун. Ще ви се обадя довечера.

Генерал Наш затвори, без да каже довиждане, а Бун продължи към входа на административния център. Ако направеше разбор на действията си през последните няколко седмици, трябваше да признае някои грешки. Беше подценил ефективността на Мая и не беше обърнал внимание на собствените си подозрения към Лорънс Такава. Беше се поддал на гнева си на няколко пъти и това беше повлияло на избора му.

От черен пушекът вече ставаше мръсносив. Приличаше на изгорели газове от коли — нормално замърсяване, — излизаше от тръбите, издигаше се във въздуха и изчезваше. Може би Братството беше претърпяло временно поражение, но победата беше неизбежна. Политиците можеха да говорят за свобода, думите им хвърчаха из въздуха като конфети. Не означаваха нищо — традиционната представа за свобода избледняваше. За пръв път тази сутрин Бун натисна копчето на ръчния си часовник и с удоволствие откри, че пулсът му е нормален. Изправи се, изпъна рамене и влезе в сградата.

Мая отново сънуваше същия сън. Как стои сама в тъмния тунел, как атакува тримата футболни ултраси и бяга по стълбите. Мъже се биеха на перона, опитваха се да счупят прозорците на влака, а Тръна я сграбчваше с дясната си ръка и я буташе във вагона.

Толкова пъти беше мислила за случилото се, че то се беше превърнало в неизменна част от ума й. Събуди се, каза си тя. Стига толкова. Но този път се върна към спомена. Влакът се стрелна напред и тя притисна лице към вълненото палто на баща си. Очите й бяха затворени, тя прехапа долната си устна и усети в устата си вкус на кръв.

Гневът й беше силен и гръмък, но друг глас й шепнеше в тъмното. И тогава разбра, че тайната ще бъде разбудена. Тръна винаги беше силен, смел и уверен. Беше я предал онази сутрин в Лондон, но беше станало и още нещо.

Влакът се беше стрелнал напред, спирката бе останала назад и тя беше вдигнала очи към баща си, и беше видяла, че плаче. Невъзможно — Тръна да прояви слабост. Но сега знаеше, че е вярно. Едничката сълза на бузата на арлекин беше рядко и ценно нещо.

„Прости ми. Това ли си мислеше той? Прости ми за това, което ти сторих.“

Отвори очи и видя, че Вики се е навела над нея и я гледа. Няколко секунди се носеше в призрачната страна между съня и будния свят. Продължаваше да вижда лицето на Тръна. Ръката й докосна одеялото. Издишай. И баща й изчезна.

— Чуваш ли ме? — попита Вики.

— Да, будна съм.

— Как си?

Мая пъхна ръка под чаршафа и напипа превръзката, която покриваше ранения й крак. Ако помръднеше, чувстваше силна болка, сякаш някой я пронизва с нож. Ако лежеше неподвижно, се чувстваше така, сякаш някой я е жигосал с нажежено желязо. Тръна я беше научил, че човек може да не забелязва болката: опитваш се да я сведеш до определена точка и изолираш тази точка от тялото си.

Огледа стаята и си спомни всичко. Намираха се в къща на брега на Кейп Код, извития полуостров, който се врязваше в Атлантическия океан. Вики, Гейбриъл и Холис я бяха докарали тук, след като прекараха няколко часа в частната клиника на някакъв лекар в Бостън. Лекарят беше член на църквата на Вики и използваше къщата за лятна вила.

— Искаш ли хапче?

— Никакви хапчета. Къде е Гейбриъл?

— Разхожда се по плажа. Не се тревожи, Холис го охранява.

— Колко време съм спала?

— Осем-девет часа.

— Намери Гейбриъл и Холис — каза Мая. — Събери всичкия багаж. Не бива да оставаме дълго на едно място.

— Не е необходимо. Тук сме в безопасност — поне още няколко дни. Никой не знае къде сме, освен доктор Луис, а той вярва в „Дългът не е платен“. Никога не би предал арлекин.

— Табулата ни търси.

— На плажа няма жив човек, защото е прекалено студено. Къщата до нас е празна през зимата. Повечето магазини в селото са затворени и не видяхме нито една наблюдателна камера.

Вики изглеждаше силна и уверена в себе си и Мая си спомни за скромното набожно момиче, което преди няколко седмици бе дошло да я посрещне на летището в Лос Анжелис. Всичко се беше променило, бе продължило напред — благодарение на странника.

— Трябва да видя Гейбриъл.

— Ще дойде след няколко минути.

— Помогни ми да стана, Вики. Не искам да лежа в леглото.

Надигна се на лакът. Болката я заля, но тя успя да овладее изражението си. Стъпи на здравия си крак, прегърна Вики през рамо и двете бавно излязоха от спалнята и тръгнаха по коридора.