Джон Хокс - Странникът

— Къде отива? — попита Бун.

— В Бруклин. Върви бързо. Носи нещо като бастун или тояга в дясната си ръка. — Пауза. — Стигна до края на моста. — Пауза. — Насочва се към Флетбуш Авеню. Не. Чакай. Маха на едно измекярско такси, с багажник на покрива на колата.

Бун натисна интеркома на пилота и каза:

— Пипнахме го. Излитай.

Шофьорът беше възрастен хаитянин с найлонов дъждобран и бейзболна шапка. Покривът на колата течеше и задната седалка беше подгизнала — Лорънс усети мократа студенина по краката си.

— Къде да те карам?

— В Нюарк. Мини по Верацано. Ще платя таксата.

Шофьорът го изгледа скептично.

— Много километри без обратен курс. Никой от Нюарк не иска да ходи във Форт Грийн.

— Колко струва курсът в едната посока?

— Петдесет и пет долара.

— Ще ти там сто. Тръгвай.

Доволен от сделката, хаитянинът запали разнебитения шевролет и той се затресе по улицата. Шофьорът започна да си тананика някаква креолска песен, потропваше ритмично с пръсти по волана.

— Ти шери. Ти шери…

Над главите им се чу бучене и внезапен силен порив на вятъра заля колата с пелена дъждовна вода. Шофьорът наби спирачки и зяпна удивено напред: един хеликоптер бавно кацаше на пресечката между Флетбуш и Тилъри Стрийт.

Лорънс сграбчи меча и отвори вратата.

Бун търчеше в дъжда. Двамата детективи се задъхваха зад него и размахваха ръце. Такава имаше стотина метра преднина, тичаше по Мъртъл Авеню, зави към Сейнт Едуардс. Бун мина покрай някакво чейнджбюро с решетки по прозорците, покрай зъболекарски кабинет и малък бутик с крещящ розово-лилав надпис.

Небостъргачите на жилищния комплекс Форт Грийн се извисяваха на хоризонта като разрушена стена. Щом хората по тротоара видеха трима бели да гонят, млад азиатец, инстинктивно се дръпваха във входовете. Арестуват дилър на наркотици, мислеха си. Ченгета. Да не се бъркаме.

Бун стигна до Сейнт Едуардс. Дъждът барабанеше по тротоара и паркираните коли. Водата шуртеше в канавките и се изливаше на кръстовището. Никакво движение. Не. Само една възрастна жена с чадър. Такава беше изчезнал.

Вместо да изчака детективите, Бун продължи да тича. Мина покрай две жилищни сгради, после погледна към една малка уличка и видя Такава да се провира през една дупка в някакво хале. Бун заобиколи найлоновите торби с боклуци и един изхвърлен дюшек и стигна до дупката — лист галванизирана стомана бе огънат вероятно местните наркоманчета, за да могат да се провират. Такава беше вътре.

Мичъл и Краус го настигнаха.

— Покрийте изходите! — викна Бун. — Аз ще го пипна!

Внимателно се провря покрай металния лист и влезе в дълго помещение с бетонен под и висок таван. Пълно с боклуци. Счупени столове. Преди много години сградата явно беше използвана като гараж. Покрай едната стена имаше тезгях, а на пода — канал за колите. Беше пълен с мазна вода и на мъждивата светлина изглеждаше така, сякаш води към пещера. Бун спря до бетонните стълби и се ослуша. Чу как водата се стича по пода. Долови шум на горния етаж.

— Лорънс! Аз съм Нейтан Бун! Знам, че си горе.

Лорънс стоеше сам на втория етаж. Якето му беше подгизнало, натежало от хилядите долари, скрити в подплатата. Той бързо го свали и го захвърли настрани. Почувства се така, сякаш от плещите му е паднал огромен товар.

— Слез! — извика Бун. — Ако слезеш веднага, няма да пострадаш!

Лорънс разкъса амбалажната хартия, с която беше увит мечът на баща му, и погледна проблясващото върху острието петно. Златният меч. Джитецу меч. Кален в огън и принесен в жертва на боговете. Капка вода се стече по лицето му. Всичко свърши. Край. Беше захвърлил всичко. Работата и положението си. Бъдещето си. Единствените две неща, които наистина притежаваше, бяха мечът и собствената му храброст.

Лорънс сложи ножницата на мокрия под, после тръгна към стълбището с меча в ръка.

— Стой долу! — извика. — Идвам!

Слезе по покритата с боклуци стълба. С всяка стъпка губеше част от товара си, илюзията, която беше тежала на сърцето му. Най-сетне разбра самотата, която разкриваше снимката на баща му. Да станеш арлекин беше едновременно освобождение, но и приемане на смъртта.

Стигна до долния етаж. Бун стоеше по средата на заритото с боклуци помещение с пистолет в ръка.

— Пусни оръжието! — изкрещя Бун. — Хвърли го на земята!

След цял живот, изпълнен с маски, сега и последната беше свалена. Като стисна, здраво меча, синът на Врабеца се спусна към врага си. Чувстваше се свободен, необременен от съмнение и колебание… и Бун бавно вдигна пистолета и го простреля право в сърцето.