Джон Хокс - Странникът

Компютрите на Братството в Лондон вече си пробиваха път в защитените с кодове информационни системи. Като цифрови призраци, те се плъзгаха през стените и се появяваха в складовете. Външният свят изглеждаше същия, но призраците виждаха скритите кули и стените на виртуалния паноптикон.

Когато Лорънс Такава излезе от тунела „Куинс Мидтаун“, вече се изливаше истински порой. Дъждовните капки се пръскаха върху паважа и барабаняха по покрива на колата. Движението беше почти спряло, колите пъплеха сантиметър по сантиметър, като уморена армия.

Трябваше да свърши още нещо, преди да изчезне в джунглата. Без да изпуска от очи стоповете на колата отпред, Лорънс набра телефонния номер за извънредни случаи, който Липата му беше дал в Париж. Никой не вдигна. Вместо това чу реклама за ваканция в Испания: „Оставете съобщение и ще ви се обадим“.

— Обажда се американският ви приятел — каза Лорънс, после добави датата и часа. — Заминавам на много дълго пътешествие и няма да се върна. Искам да ви уведомя, че компанията ми знае, че съм работил за конкуренцията. Това означава, че ще прегледат всичките ми предишни контакти и всички търсения в системата данни. Ще съм извън Мрежата, но трябва да ви уведомя, че по-големият брат ще остане в нашия изследователски център. Експериментът върви добре… — Това беше достатъчно, помисли си. Не казвай нищо повече. Но му беше трудно да затвори. — Късмет! За мен беше чест да се запознаем. Надявам се, че вие и приятелите ви ще оцелеете.

Натисна копчето и свали стъклото. Дъждовните капки влязоха в колата, удряха лицето и ръцете му. Пусна мобилния телефон на пътя и продължи напред.

Под напора на бурята хеликоптерът продължи на юг. Дъждът барабанеше оглушително по плексигласовото стъкло на кабината, сякаш беше градушка. Бун продължаваше да набира различни телефонни номера. От време на време губеше сигнал. Хеликоптерът попадна във въздушна яма, спусна се стотина метра надолу, после си възвърна стабилността.

— Мишената току-що използва мобилния си телефон — каза Лютнър. — Установихме местоположението му. В Куинс е. На входа на магистрала „Ван Уик Експрес“. Джипиесът в колата потвърждава координатите.

— Отива към летище „Кенеди“ — каза Бун. — Ще съм там след двайсет минути. Няколко приятели да ме чакат там.

— Какво ще правите?

— Имате ли достъп до джипиеса в колата му?

— Лесна работа — гордо заяви Лютнър. — Ще ми трябват само пет минутки.

Лорънс си взе билетчето от машината и влезе в паркинга за продължителен престой на летището. Трябваше да остави колата. Разбереше ли Братството за предателството му, никога нямаше да може да се върне в Америка.

Продължаваше да вали и няколко, души се бяха натъпкали под козирката на — будката пред паркинга — чакаха автобуса за терминала. Лорънс намери празно място за паркиране и се плъзна между двете избледнели бели линии. Погледна си часовника: до излитането на самолета за Мексико имаше два часа и половина. Достатъчно време да чекира багажа си и стиковете за голф, да мине проверката на документите и да пие кафе в чакалнята.

Посегна към дръжката на вратата и изведнъж видя как бутонът за заключване се плъзга надолу, сякаш натиснат от невидима ръка. Силно щракане. Тишина. Той погледна и другите врати. Някой, който седеше далече на някой компютър, току-що го беше заключил в колата му.

Хеликоптерът на Бун кацна близо до частния терминал на летище „Кенеди“ и Бун се втурна в дъжда към форда, който го чакаше. Отвори със замах задната врата и скочи вътре. Мичъл и Краус бяха на предните седалки, пиеха бира и ядяха сандвичи.

— Донесете Ноевия ковчег — каза Мичъл. — Потопът започва…

— Да вървим. Джипиес локаторът показва, че колата на Такава е на паркинг едно или на паркинг две близо до терминала.

Краус погледна партньора си, после се извърна към Бун.

— Може колата да е там, но него вече да го няма.

— Съмнявам се. Току-що го заключихме вътре.

Детектив Мичъл запали двигателя и подкара към охранявания изход.

— На паркингите има хиляди коли. Ще ни отнеме часове, докато го открием.

Бун си сложи слушалката в ухото и набра някакъв номер на мобилния си телефон.

— Ще имам грижата и за това.

Лорънс Такава дърпаше бутоните и напъваше дръжката на вратата. Нищо. Чувстваше се така, сякаш е затворен в ковчег. Табулата знаеше всичко. Може би го следяха вече от часове. Разтърка лицето си с ръце. Спокойно, каза си. Опитай се да бъдеш арлекин. Още не са те хванали.