Джон Хокс - Странникът

— Понякога. Стига да можем.

— Ще убиеш ли брат ми?

— Ако се наложи.

— Ами мен? Мен би ли ме убила?

— Стига, Гейбриъл. Няма смисъл да говорим за тези неща.

— Не ме лъжи. Виждам отговорите ти.

Мая стисна волана; не смееше да го погледне. На петдесетина метра пред тях тъмна сянка се стрелна през пътя и изчезна в буренаците.

— Притежавам силата, но не мога да я овладявам — прошепна Гейбриъл. — Мога да ускоря възприятията си за миг и да видя всичко съвсем ясно.

— Можеш да виждаш каквото си искаш, но аз няма да те лъжа. Ако станеш студен странник, ще те убия. Такъв е законът.

Предпазливата солидарност между двамата, удоволствието, че се виждат отново, бяха изчезнали. Мълчаливо продължиха по пустия път.

Лорънс Такава постави дясната си ръка върху кухненската маса и се загледа в малката подутина, която показваше къде точно под кожата му се намира защитният чип. Вдигна бръснача с лявата си ръка и се загледа в острието му. Направи го, каза си. Баща ти не би се уплашил. Задържа дъха си и направи малък, но дълбок прорез. От раната бликна кръв и закапа на масата.

Нейтан Бун беше разгледал внимателно снимките, направени от охранителните камери на рецепцията на хотел „Ню Йорк — Ню Йорк“ в Лас Вегас. Ясно беше, че русата жена, която се регистрира с кредитната карта на Майкъл Кориган, е Мая. В хотела незабавно беше изпратен наемник, но арлекинът беше избягал. След двайсет и четири часа един от екипите на Бун откри мотора на Гейбриъл на паркинга пред хотела. С нея ли пътуваше Гейбриъл? Или всичко беше само за заблуда на врага?

Бун реши да хване самолета до Невада и да разпита всички, които се бяха натъкнали на арлекина. Докато караше към летището на Уестчестър Каунти, му се обади Саймън Лютнър, старшият администратор на подземния компютърен център на Братството в Лондон.

— Добро утро, сър. Лютнър се обажда.

— Какво става? Откри ли Мая?

— Не, сър. За друго става дума. Миналата седмица ни наредихте да проверим всички служители на фондация „Евъргрийн“. Освен стандартната проверка на всички телефонни обаждания и кредитни карти се опитахме да видим дали някой не е използвал кода си за достъп, за да влезе в системата ни.

— Логичен ход.

— Компютърът проверява кодовете за достъп на всеки двайсет и четири часа. Току-що разбрахме, че служител трето ниво Лорънс Такава е влязъл в сектор с данни, в който няма право на достъп.

— Работя с господин Такава. Сигурен ли си, че няма някаква грешка?

— Абсолютно. Използва кода за достъп на генерал Наш, но информацията отива директно в компютъра на Такава. Предполагам, че не знае, че миналата седмица сме въвели допълнителна система за сигурност.

— И какво е търсел Такава?

— Специални пратки от Япония до административния ни център в Ню Йорк.

— Къде се намира Такава в момента? Проверихте ли местоположението на защитния му чип?

— В къщата си в Уестчестър Каунти. Според лог файловете е заявил, че е болен от грип и днес няма да ходи на работа.

— Кажете ми, ако излезе от къщата си.

Обади се на пилота, който го чакаше на летището, и отложи полета. Ако Лорънс Такава помагаше на арлекините, значи сигурността на Братството беше сериозно застрашена. Предателят беше като тумор. Беше нужен хирург — човек като Бун, — който да не се страхува да изреже злокачественото образувание.

Фондация „Евъргрийн“ притежаваше цялата офис сграда на Четирийсет и четвърта и Медисън Авеню в Манхатън. Две трети от сградата се използваха от служители на фондацията, които се занимаваха с публичните й дела и се грижеха за целесъобразното харчене на научните субсидии и управлението на даренията. Тези служители — с прякор „овцете“ — нямаха никаква представа за Братството и неговата дейност.

Братството използваше последните осем етажа на сградата, до които се стигаше с отделен асансьор. В указателя на сградата беше отбелязано, че там се намира централата на организация с нестопанска цел, наречена Фронт за национално обединение, която уж помагаше на Третия свят да повиши антитерористичната си защита. Преди две години на среща на Братството в Лондон, Лорънс Такава се беше запознал с младата жена от Швейцария, която отговаряше на обажданията и имейлите до Националния фронт. Тя беше експерт в отклоняването на всякакви въпроси и го правеше по наистина мил и много любезен начин. Посланикът на Того в ООН например явно беше убеден, че Националният фронт за обединение иска да отпусне на страната му голяма субсидия за закупуването на скенери за летището.