Джон Хокс - Странникът

Влязоха в капсула без прозорци и металната врата зад тях се затвори. Наш опря ръката си върху стъклен панел. Втора врата се отвори с плъзгане и се чу тихо свистене. Влязоха в слабо осветена стая.

В центъра имаше запечатан стъклен аквариум, около метър и петдесет висок и метър и двайсет широк, поставен върху масивен метален пиедестал. Дебели кабели се виеха по пода от пиедестала до десетки бинарни компютри, подредени до стената. Трима техници с бели престилки се суетяха около стъкления аквариум като дякони около олтар. Генерал Наш с един поглед ги накара да напуснат.

Аквариумът беше пълен с гъста зелена течност, която се движеше и бавно клокочеше. Малки експлозии, като миниатюрни светкавици, проблясваха непрекъснато в нея. Майкъл чуваше някакво жужене. Носеше се мирис на изгоряло, сякаш някой беше подпалил сухи листа.

— Това е нашият квантов компютър — каза Наш. — Това са електрони, които се носят в свръхохладен течен хелий. Електричеството, което тече през хелия, кара електроните да си взаимодействат и да извършват логични операции.

— Прилича на аквариум.

— Да, само че вместо риби вътре има елементарни частици. Според квантовата теория за много кратки периоди материалните частици преминават в друго измерение и после се връщат.

— Като странниците.

— Точно така и стана, Майкъл. По време на първите ни експерименти с квантовия компютър започнахме да получаваме съобщения от друг свят. Отначало не можехме да разберем какво става. Мислехме, че е грешка в софтуерната програма. Тогава един от нашите учени откри, че получаваме бинарни варианти на стандартни математически уравнения. Когато изпратихме подобни съобщения, започнахме да получаваме диаграми, които ни показваха как да създадем по-мощен компютър.

— Така ли построихте тази машина?

— Всъщност това е трето поколение. Тече непрекъснат процес на еволюция. Щом усъвършенстваме компютъра, получаваме още по-напреднала информация. Все едно да направиш серия мощни радиоприемници. С всеки нов, апарат можеш да чуеш повече думи, да получиш повече информация. Научихме нови неща не само за компютрите. Новите ни приятели ни показаха как да видоизменяме хромозомите и да създаваме различни животински хибриди.

— Какво искат? — попита Майкъл.

— Тази чужда цивилизация знае за странниците и според мен малко ни завиждат. — Наш явно се забавляваше. — Те са затворени в своя свят и искат да посетят нашия.

— Възможно ли е?

— Квантовият компютър те следеше, докато прекосяваше преградите. Затова сложихме проводници в мозъка ти. Ти си разузнавачът, който ще ни осигури пътната карта за нашите нови приятели. Ако преминеш в друг свят, обещаха да ни изпратят проект за още по-мощна машина.

Майкъл се приближи до квантовия компютър и се загледа в малките проблясващи светкавици. Наш си мислеше, че е наясно с властта във всичките й форми, но Майкъл изведнъж осъзна колко ограничено е виждането на генерала. Братството беше толкова обсебено от мисълта да контролира човечеството, че не гледаше много далече по пътя. Аз съм пазачът на портата, помисли си Майкъл. Аз съм човекът, от когото зависи какво ще се случи. Ако тази друга цивилизация наистина иска да влезе в нашия свят, аз ще реша как може да стане това.

Пое си дълбоко дъх и се отдръпна от квантовия компютър.

— Много впечатляващо, генерале. Ще постигнем велики неща заедно.

Когато Мая най-сетне стигна до оградата от бодлива тел и счупената порта, денят преваляше.

Беше свикнала с тъмни, правени по поръчка дрехи, но те щяха да привличат внимание тук, така че си бе купила други: панталони с връзки, поли и блузи — свободни около раменете и краката. В момента носеше памучен пуловер и плисирана пола — беше се облякла като английска ученичка. Високите й обувки бяха подковани отпред, което много помагаше при ритниците с отскок.

Слезе от вана, преметна калъфа с ножницата през рамо и се огледа в огледалото за обратно виждане. Не биваше да го прави. Черната й коса беше ужасно разчорлена. Няма значение, помисли Мая. Тук съм само за да го защитавам. Направи една крачка към портата, поколеба се и усети непреодолимо желание да се върне зад волана. Беше бясна — идеше й да крещи от ярост, — но почна да си реши косата. „Глупачка, помисли си. Тъпанарка. Ти си арлекин. Не му пука за теб.“ Когато свърши, сърдито метна четката във вана.

Пустинният въздух захладняваше, десетина кралски змии се виеха по пътя. Тъй като нямаше кой да я види, тя извади меча, за да е готова, ако някое влечуго се приближи прекалено. Признанието за страха, който изпитваше, беше още по-дразнещо от момента с четката за коса. Те не са опасни, каза си тя. Не бъди страхлива.