Джон Хокс - Странникът

Холис пое по крайбрежното шосе и излезе на магистралата, която минаваше през Топанага Кениън. При пощата на Топанага завиха наляво, пътят се стесни и стана много стръмен. От двете страни имаше дъбове и гъсталаци. Най-накрая минаха под дървена арка с изпочупен надпис, от който беше останало само КАДИЯ, и излязоха на билото. Дълъг прашен път, разровен от пороищата, ги отведе до покрит с чакъл паркинг.

За последните двайсетина години лагерът не се беше променил кой знае колко. Имаше мъжки и женски спални помещения, празен басейн със съблекални, цистерна за вода и голяма централна сграда, която се използваше за столова и църковни служби. Дългите бели сгради бяха с червени керемидени покриви в испански стил. Лехите с цветя и зеленчуковата градина, някога внимателно поддържани от джоунситата, сега бяха обрасли с бурени. Всички прозорци бяха изпочупени, по земята имаше празни кутии от бира. От едната страна се виждаха планините, а от другата — Тихият океан.

Вики си мислеше, че са сами, но изведнъж от централната сграда, се показаха Мая и Гейбриъл и тръгнаха към паркинга да ги посрещнат. Мая си беше същата: силна и агресивна. Вики се загледа в Гейбриъл, търсеше някаква външна промяна. Усмивката му си беше същата, но погледът му излъчваше сила. Обзе я тревога, която бързо изчезна, щом Гейбриъл я поздрави и я прегърна.

— Тревожехме се за теб, Вики. Радвам се, че дойде.

Холис беше минал през един армейски магазин й беше купил походни легла и спални чували за двете спални помещения. В кухнята имаше примус, бутилки вода и консерви. С една стара метла пометоха прахоляка и седнаха на една от дългите маси. Мая включи компютъра си и им показа личните данни на американци, техни връстници, загинали в автомобилни катастрофи. В рамките на няколко седмици щяха да се сдобият с кръщелните свидетелства на мъртъвците, после с шофьорски книжки и паспорти. Накрая щяха да преминат границата с Мексико и да се скрият на безопасно място.

— Не искам да свърша в някой мексикански затвор — каза Холис. — Щом ще напускаме страната, ще ни трябват пари.

Мая обясни, че Липата е изпратил няколко хиляди долара, скрити в древна статуя на Буда. Доставката била предадена на търговец на картини в Западен Холивуд. Било опасно да се пращат пари и да се прибират пратки, ако Табулата те търси. Холис предложи да пази сградата отзад, докато тя влиза през предния вход.

— Не мога да оставя Гейбриъл сам.

— Ще се оправя — каза Гейбриъл. — Никой не знае за това място. Дори Табулата да ни открие, трябва да се качат с колите по криволичещия път. Ще ги видим десет минути, преди да пристигнат.

Докато обядваха, Мая промени решението си на два пъти и накрая реши, че е важно да вземат парите. Вики и Гейбриъл гледаха от паркинга как пикапът на Холис се спуска по склона.

— Какво мислиш за Мая? — попита Гейбриъл.

— Много е смела.

— Баща й я е подложил на доста сурови тренировки, за да я превърне в арлекин. Според мен тя не се доверява на никого.

— Пророкът веднъж написал писмо на дванайсетгодишната си племенница Иванджелайн. Казал й, че родителите ни са ни дали доспехи, които да носим, и че когато растем, ние сами решаваме да сложим още отгоре. Броните не пасват една с друга и не ни защитават напълно.

— Мая е много добре защитена.

— Да. Но е същата под бронята. Всички сме еднакви отдолу.

Вики взе метлата и помете пода. От време на време поглеждаше през прозореца и виждаше как Гейбриъл крачи из паркинга. Изглеждаше неспокоен и нещастен. Мислеше за нещо, опитваше се да разбере къде е проблемът. Вики приключи с метенето и тъкмо бършеше масите с мокър парцал, когато Гейбриъл се появи на прага.

— Реших да прекося.

— Защо точно сега?

— Трябва да намеря брат си Майкъл. Разминахме се при преградата от огън, но може да е в някой от световете.

— Мислиш ли, че помага на Табулата?

— Точно това ме тревожи, Вики. Може да са го принудили.

Тя последва Гейбриъл в мъжкото спално помещение. Наблюдаваше го как сяда на едно от походните легла, с изпънати напред крака.

— Да се махна ли?

— Не. Всичко е наред. Тялото ми остава тук. Никакви пламъци, никакви ангели.

Стисна меча с две ръце и задиша дълбоко. После рязко легна назад, пое си за последен път дъх — и Вики видя преобразяването му. Тялото му потрепери и се отпусна. Заприлича й на една картина, която беше виждала: каменен рицар върху саркофаг.

Над нея ли беше Гейбриъл? Носеше се в пространството? Огледа се за някакъв знак, но не видя нищо, освен просмуканите от влага циментови стени и мръсния таван. Бди над него, помоли се тя. Господи, пази този странник.