Джон Хокс - Странникът

Гейбриъл беше прекосил, Светлината му мина през четирите прегради. Той отвори очи и видя, че е на най-горната площадка на стълбище в стара къща. Беше сам. Къщата беше тиха. Слаба сива светлина се процеждаше през тесен прозорец.

Зад него имаше старовремска салонна масичка. На масичката имаше ваза със сребърна роза. Гейбриъл докосна твърдите й гладки листенца. Розата, вазата и стаята бяха лъжливи, като предметите в собствения му свят. Само Светлината беше вечна и реална. Тялото и дрехите му бяха призрачни образи, които го бяха последвали на това място. Гейбриъл извади нефритения меч няколко сантиметра от ножницата. Стоманеното острие излъчваше сребриста енергия.

Бутна дантелената завеса и надникна през прозореца. Свечеряваше се, слънцето тъкмо беше залязло. Намираше се в град с тротоари и дървета по тях. От другата страна на улицата имаше цял ред къщи. Мястото му напомни за кварталите с къщи от пясъчник в Ню Йорк или Балтимор. Тук-там лампите бяха запалени и щорите и пердетата по прозорците бяха добили мек жълтеникав оттенък като парченца стар пергамент.

Гейбриъл преметна меча през рамо, така че ножницата да е на гърба му, и колкото се може по-тихо слезе по стълбите на долния етаж. Бутна една врата. Очакваше всеки момент да го нападнат, но откри празна спалня. Мебелировката беше тежка и тъмна: огромен гардероб с месингови заключалки, легло с резбована дървена рамка. Стаята изглеждаше старовремска и му напомняше за декор на филм от началото на двайсети век. Не откри нито радио с часовник, нито телевизор, нищо ново, ярко и светещо. От етажа под себе си чу звуци на пиано. Музиката беше бавна и тъжна: проста мелодия, повтаряна с леки вариации.

Гейбриъл пак тихо заслиза по стълбите. Долу портал водеше към трапезария с дълга маса и шест стола с високи облегалки. На бюфета отстрани имаше фруктиера с восъчни плодове. Той тръгна по коридора, мина покрай кабинет с кожени кресла и една-единствена лампа за четене и влезе в салона в задната част на къщата.

Една жена седеше с гръб към вратата и свиреше на пиано. Беше побеляла, с дълга черна пола и лавандулова блуза с буфан ръкави. Гейбриъл пристъпи към жената, подът изскърца и тя се обърна. Лицето й го стресна. Беше изпито и бледо, сякаш я бяха заключили в къщата и я бяха оставили да умре от глад. Само очите й бяха живи: блестящи и силни, те го пронизваха. Беше изненадана, но не и уплашена от появата на непознат.

— Кой си ти? — попита жената. — Никога не съм те виждала.

— Казвам се Гейбриъл. Можете ли да ми кажете как се казва това място?

Тя стана — черната й пола изшумоли — и пристъпи към него.

— Изглеждаш странно, Гейбриъл. Сигурно си нов.

— Да, така е. — Той отстъпи назад, но тя го последва. — Съжалявам, че нахълтах в къщата ви.

— О, не бива да съжаляваш. — И преди да успее да я спре, сграбчи дясната му ръка. На лицето й се изписа учудване. — Кожата ти е топла! Как е възможно?

Гейбриъл опита да дръпне ръката си, но жената го стискаше с неподозирана за крехкото й тяло сила. После, леко разтреперана, се наведе и целуна дланта му. Гейбриъл усети допир на студени устни и остра пронизваща болка. Дръпна ръката си и видя, че кърви.

Малка капка кръв — неговата кръв — се червенееше в ъгълчето на устните й. Тя я докосна с показалец, втренчи се в яркия червен цвят и после лапна пръста си. Изпаднала в екстаз от удоволствие, потрепери и затвори очи. Гейбриъл бързо излезе и тръгна към външната врата. Резето малко го затрудни, но скоро се озова на тротоара.

Преди да успее да намери къде да се скрие, се появи черен автомобил. Движеше се бавно. Беше с четири врати и приличаше на кола от двайсетте години на двайсети век, но моделът не се виждаше много ясно. Приличаше по-скоро на представа за кола, на някакъв знак, а не на истинска машина, построена в завод. Караше я възрастен съсухрен мъж. Изгледа Гейбриъл, докато го отминаваше.

Не се появиха други коли. Гейбриъл тръгна по тъмните улици. Стигна до градския площад, където имаше малък парк с пейки, открита естрада и няколко клонести дървета. На партера на една триетажна сграда имаше магазини с изложени на витрините стоки. Помещенията на горните етажи светеха. Десетина души се размотаваха из площада. Бяха облечени със същите старовремски дрехи като жената, която свиреше на пиано: тъмни костюми, дълги поли, шапки и пелерини, които скриваха мършавите им тела.

Гейбриъл усети, че бие на очи с джинсите и суичъра. Опита се да се скрие в сенките на сградите. Витрините на магазина бяха от дебело стъкло и имаха стоманени решетки, които предпазваха изложените бижута. Всеки магазин имаше по една витрина и на всяка витрина беше изложен по един предмет, осветен с лампички. Подмина един кльощав плешивец със сбръчкано лице, който зяпаше изложен на витрината златен часовник. Изглеждаше замаян, почти хипнотизиран. Малко по-надолу имаше антикварен магазин с бяла мраморна статуя на голо момче на витрината. Една жена с тъмночервено червило се беше залепила за стъклото и гледаше втренчено статуята. Когато Гейбриъл мина покрай нея, тя се наведе напред и целуна стъклото.