Джон Хокс - Странникът

— Бях се отклонил от правия път години наред — продължи Холис. — Живях живот в неподчинение и грях. Моля за извинение всеки, когото съм наранил или обидил, но не искам прошка. В деветото си писмо Айзак Джоунс ни казва, че само Господ може да прощава и той прощава поравно на всеки, било то мъж или жена, без значение от расата и националността му. — Холис отвори зелената книга и прочете пасажа: — „Ние, които сме равни в очите на Бога, трябва да сме равни и в очите на човечеството“.

— Амин — каза една възрастна дама.

— Не моля за прошка, задето се съюзих с арлекин, за да се опълча на Табулата. Направих го, първо, за пари — като наемен убиец. Но сега превръзката от очите ми падна и видях мощта на Табулата и плана им да контролират и манипулират хората на Новия Вавилон… Години наред тази църква беше разделена на две, що се отнася до „Дългът не е платен“. Вярвам, много силно, че спорът вече не от значение. Закари Голдман, Лъва от Храма, е загинал заради Пророка. Това е факт и никой не го оспорва. Но по-важно е злото, което се извършва в момента, желанието на Табулата да предаде човечеството. Както е казал Пророкът: „Праведникът трябва да се сражава със змея и в мрак, и в светлина“.

Вики се огледа. Холис беше спечелил част от хората, но определено не и преподобния Морганфийлд. По-възрастните вярващи кимаха, молеха се и шепнеха: „Амин“.

— Трябва да подкрепим арлекините и техните съюзници не само с молитвите си, но и с нашите синове и дъщери. Затова дойдох тук днес. Армията ни има нужда от помощта на Виктори Син Фрейзър. Призовавам я да се присъедини към нас и да сподели несгодите ни.

Холис вдигна дясната си ръка и я подкани, сякаш й казваше: ела с мен. Вики знаеше, че това е най-важният избор в живота й. Погледна майка си и видя, че плаче.

— Искам благословията ти — прошепна Вики.

— Не отивай. Ще те убият.

— Това е моят живот, майко. Изборът е мой. Знаеш, че не мога да остана тук.

Джозета я прегърна. Вики усети как ръцете на майка й я притискат с все сила и после я пускат да върви. Всички гледаха как Вики застава до Холис пред олтара.

— Довиждане — каза тя на паството. Остана изненадана от собствения си глас. Беше силен и уверен. — През следващите няколко седмици може да потърся помощ и подкрепа от някои от вас. Вървете си у дома и се молете. Решете дали искате да се присъедините към нас.

Холис сграбчи ръката й и двамата бързо излязоха. Един пикап с място за спане отзад беше паркиран в страничната уличка. Щом се качиха, Холис извади от колана си пистолет и го сложи на седалката между тях.

— Двама наемници на Табулата дебнат пред църквата. Да се надяваме, че няма втори екип, който да ни види. — Бавно подкара по уличката към калния път, който минаваше между две редици сгради. Непрекъснато завиваше, докато не излязоха на една павирана улица на няколко пресечки от църквата.

— Добре ли си? — попита Вики.

Холис се усмихна.

— Сборичках се с три снадки, но ще ти разкажа за това после. Последните няколко дни обикалям града, ходя по обществени библиотеки и използвам компютрите в тях. Свързах се с арлекина от Франция, Липата. Приятелят на Мая, който изпрати парите.

— Кой още е в тази „армия“, за която говореше?

— На този етап сме само ти, аз, Мая и Гейбриъл. Върнали са се в Лос Анжелис. Но чуй… — Холис удари с юмрук по волана. — Гейбриъл е прекосил преградите. Той е странник. Истински.

Излязоха на магистралата и Вики загледа колоните коли. Хиляди хора седяха сами, всеки в собствената си малка кутийка на колела. Гражданите гледаха стоповете пред тях, слушаха дъненето на музиката и смятаха, че това време и това място са единствената истинска действителност. В ума на Вики всичко се беше променило. Странник беше преодолял ограниченията, които ги задържаха в този свят. Магистралата, колите и шофьорите не бяха единственият отговор, а само една от възможните алтернативи.

— Благодаря ти, че дойде в църквата, Холис. Беше опасно да го правиш.

— Знаех, че ще си там, и си спомних пътя по уличката. Освен това се нуждаех от разрешението на паството. Според мен голяма част от тях ме подкрепяха.

— За какво разрешение говориш?

Холис се облегна на седалката и се разсмя.

— Ще се скрием в Аркадия.

Аркадия беше лагер на църквата в планините североизточно от Лос Анжелис. Една бяла жена, Розмари Кун, която обичала да пее химни в църквата на джоунситата, беше дарила четирийсет акра от ранчото си в Малибу на паството. Вики и Холис бяха ходили там като малки, бяха се катерили, бяха плували в езерата и бяха пели песни около лагерния огън в събота вечер. Преди няколко години кладенецът в Аркадия беше пресъхнал и областната комисия бе затворила лагера заради различни нарушения. Църквата се опитваше да продаде имота, а наследниците на Розмари Кун се съдеха, за да си го върнат.